Юруков избира доста креативен подход за прикриване на ограниените си цели - отправи щедри оферти за помощ към все повечето си приятели. След като щеше да учи левия електорат на десния Бойко, днес разбираме че се е хванал с още по-мащабна задача - да бъде гарант срещу обръчите от фирми на Доган. Един вид да стане солидарно отговорен с него за задълженията му свързани с тези обръчи, ако приемем думата гарант буквално. Оттук до идеята че се натиска за съучастник ни делят малко логически операции, а него май нищо.
Това ни води към една малко по-голяма от Юруков тема. Участие vs. съучастие. Май статистически победата у нас е винаги за съучастниците. А това убива кефа на коментатора - съучастници се борят срещу съучастници. Дори да знаеш да знаеш кой води в играта, това е напълно безмислена информация.
Е на мене ми се гади, но пък мойте гледни точки отдавна са лаещи кучета покрай кервана на добрия пост-соц сюреализъм който характеризира цялата ни "публичност". Затова и си разлиствах вестника без сили за реакция пред поредното съветско умиление. До днес.
Топли емоции няма как да не радват, дори когато не ги споделяме. Този вид емоции обаче крият в тихата си лудост и доста агресия. Все пак има известен дисонанс между начина, по който боли в света и уютните страници на ВАЦовете и кадифените гласове на интелектуалци и други носители на президентско доверие. И слава Богу!
Интересно е обаче коя е точката в която това разминаване най-боли. 24 Часа ни помага днес: "Окичения с ордени и медали ветеран успя да разтопи породилото се недоверие към България след приемането й в НАТО." Ето как появяването на един старши инженер на туристическо изложение в Новосибирск даде мил отговор на години фрустрация в отношенията на две братски държави. Толкова е просто - НАТО е недоразумение. Предполагам и ЕС. Радостна вест за всички, които очакват Альоша. Той идва.
1.
Държавите-членки, които на 1 юни 2003 г. разрешават центровете за опаковане да измиват яйца, могат да продължат да издават разрешения на центровете за опаковане да измиват яйца, при условие че тези центрове работят в съгласие с националните изисквания за системи за миене на яйца.Измитите яйца могат да се продават само в държавите-членки, в които се издават такива разрешения.
2. Държавите-членки според параграф 1 трябва да спомогнат за разработване на национални изисквания за добра практика при системите за измиване на яйца, прилагана от операторите на хранителната промишленост съгласно член 8 от Регламент (ЕО) № 852/2004.
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/site/bg/oj/2007/l_132/l_13220070524bg00050020.pdf
Винаги съм се опитвал да намеря простичко и политически коректно определение на понятието провинциализъм. Политически коректно по простата причина, че "провинциализмът" много лесно може да изпълнява функции подобни на "комплексарщината" - на прост етикет с които ограждаме някаква група феномени или хора за да ги изключим въобще от възможността за равнопоставен диалог. Човек трябва да е изключително предпазлив в лепенето на подобни етикети, защото липсата на хигиена при употребата им води до инфлация на собствените му позиции. Инфлация доста характерна за публичното говорене в нашата страна, за съжаление.
Провинциализмът. За мен това е вид систематична реакцията на човек или общност, които се изправят пред теми или цяла нова среда, които надхвърля в качествен план опита им. Провинциалната реакция в този случаи е влизането в един цикъл на говорене за новите преживявания в термините на стария опит, търсене на опорни точки в провинциализмите на околните, и в крайна сметка препотвърждаване на неадекватни спрямо новия опит или среда ценности, релевантни в рамките на предишния, по-тесен опит. Нещо като частно приложение на платоновата пещера. Всъщност платоновата пещера е добра отправна точка за подобен анализ. Убеден съм, че "пещерите" може да са единствено частни и всички, включително Платон, които твърдят че метафората е универсална, са обречени да страдат от това, че живеят в провинция, било на сенките, било на задния двор на ЕС.
Либия. Драмата с медиците се случи в един много сложен и определено международен контекст. Голямото говорене за Либия, обаче се случи около домашни теми и обяснения. Проблема е че общественото мнение по-някакъв начин не може да приеме че е възможно нещата да се случват и без да има нужда да бъдат напълно податливи на обяснения, които надхвърлят собствения ни капацитет да обясняваме. Иначе влизаме в интересни капани. Прекомерна емоционалност за страданието на "нашите", прекомерна завист за апартаментите им, прекомерни подозрения към това което "наистина" се е случило.
Какво се случи? Сестрите бяха задържани от един недемократичен режим изобилстващ, като всеки такъв от криви логики. След години бяха освободени вследствие на доста сложна конюнктура, не на последно място свързана с членството ни в ЕС, което позволи на този режим да се пазари за тях с по-влиятелен партньор. Те се върнаха в страната си и няма как това да не е щастлива новина.
Това е цялата история. Разказите свързани с нея са интересни и емоционални, но няма да ни кажат големи и важни истини. Може да ги чоплим с неизлечима провинциална страст, а може да приемем и че такива неща просто се случват. Има лоши режими. Хора страдат несправедливо и е хубаво, когато има добри новини, макар и това да не се случва винаги. А големите истини, няма как да са по-големи от нас, освен ако наистина не живеем в провинция, която ежедневно ограждаме с тел от собствената си слюнка.
В интерес на истината случката сама по себе си е типична, провинциална и безинтересна, но позволи да се изрече един интересен и тъжно верен факт - демокрацията е технология за формално склоняване към взети решения. Вече в Благоевград, скоро и в София.
Наскоро разсъждавайки пред приятели, на глас, защитавах тезата, че рано или късно хората в страната, в качеството си на гласоподаватели, ще започнат да се държат по-рационално. На първо място поради поколенчески причини - нормално е да очакваме, че хора, които се развиват изцяло в рамките на една система на обществени отношения ще бъдат по-адекватни на същата тази система от тези, които с единия крак са все още стъпили в зрелия соц.
Освен този ефект в прогнозата си разчитах и на улягането на самата политическа система. Според оптимистичната ми натура, това улягане ще бъде довнесено и от ЕС - от една страна в следствие на натиска на по-дългосрочните и стабилни общоевропейски теми идващо по линия на европейските партиини семейства, от друга поради дисциплиниращата роля на институциите на ЕС. Разбира се ежедневието ни е пълно с доказателства за това че говоря глупости, като например припознаването на ГЕРБ за дяна партия от народната партия. Все пак отново натъртвайки на оптимизма си продължавам да вярвам че в рамките на един среден срок от 10 години това ще се случи.
За съжаление едно ирационално влияние ще остане завинаги с нас. Страннта ни любов към всичко руско - от мултфилмите до Путин. Второто го казах не поради прогностична дарба а като следствиее на серииното си разочарование да забелязвам поява на рационалност в тази посока. Не искам да бъда груб с възгледите на хората, но от друга страна не може да се каже, че да обичаш със сърцето си чужда държава е разумна проява, дори да се абстрахираме от това точно коя е тази държава. Все пак ако правиш политически избор, подобна заслепителна любов, особено несподелена, може да произведе само грешни решения.
Днес се замислих и за структурните причини на тази обсебеност с добрия "дядо Иван" извън моите интуиции за пресбъдването им. На едно много базово ниво ние доста си приличаме с руснаците. Доста. Доста време нашата другост от турците е била символизирана от тази прилика. До степен че тя се е закотвила като един ескаписки механизъм в съзнанието ни.
В "На всеки километър" винаги когато една шифрограма е трудна за разчитане я пращат в Москва. Ако пък някой от героите е смъртно ранен, в Москва вадят куршума. Филма е пропаганден разбира се, но и по детски откровен.
Идиотското в случая е че всичките ни проблеми с интегрирането в европейската другост ще хранят същата патологична нужда от светло, силно, спасително неподвижно място където да бягат мечтите ни. Така че тъжно или не Русия остава в нас.
Тъжно е когато с две изречения можеш да преразкажеш интервюто на някой лидер. Юруков при Асен Григоров от днес сутринта:
Г-н Юруков се срещнал протоколно с г-н Борисов.
Срещата обаче имала работен характер. Решили да се подкрепят за изборите за София.
Борисов и Герб били две различни неща. Борисов десен, разбира се, защото семейството му било репресирано, Герб ляв защото съдържал много бивши полицаи, които поради държавния характер на бившата си наетост са логично леви, защото това била разликата между лявото и дясното. След едно по-дълго взаимодействие със СДС те ще се научат на дясни идеи.
Всъщност с Бойко те си говорили за много неща. Юруков бил пътувал много по света и му разказал какво бил виждал в чужди градове, което в София го нямало. Предложил му и от Америка, урбанист архитект, който да изобрети 20 годишен план за София, защото ако преди 20 години имало такъв план, сега щяло да бъде по-хубаво.
Спомням си началото на мандата на Симеон. Тогава много хора за пръв път застанаха от другата страна на телевизорите си и беше забавно, макар за съжаление да се случваше в нашата държава. Защо пак трябва да гледаме хора които имат проблем с мащаба на професионалната си трансформация? Защо СДС избира лидер, който освен че е способен и склонен към творене на късогледи решения (да кажем че това вече си е системна характеристика за СДС) не може поне да артикулира що годе приличнен разказ за неприличното си поведение?
