Използването на огледала е доста ренесансово. 2D реалност, в която схематично са разположени погледите и отношенията на всички.
В платното има и 1 колективен образ. Дисфункционален хор, който не изпълнява нито една от античните си функции - не ни помага да разбираме по-добре фабулата, не подава реплики на героите, не изрича това, които те биха се страхували да изрекат, не е представителен за населението на полиса, не въплащава идеала за морално и емоционално компетентна публика. Присъства само с празният си поглед нагоре - към масивния гръб на премиера. Може би просто гледа към най-голямото и високо разположено тъмно петно.
Борисов прекарва минута със отражението си, все едно се подготвя да сложи маска на емоция скоро, но още не го прави.
Дянков от своя страна вече е с маска. Изглежда напълно комфортно в плоското пространство на снимката за разлика от всички останали, които са някак хванати в крачка. Излъчва комбинация от самодоволство и предпазливост. Все едно съзнателно е избрал клишето "сив кардинал" и нежно го пълни с полусенки на усмивка.
Вежди не е там. В главата му има хиляди мушици, всяка от които знае къде е банкетната зала и в привиден хаос и бръмчене носи тялото му над събития и хора, но винаги натам. Научил се е да изглежда задълбочен, като избягва случайни контакти с отражението си.
Не мога да се отърся от очакването, че изведнъж и тримата ще се обърнат и ще започват да пеят и да танцуват и тълпата се оживее, като стая призраци след изпукването на дърво в камината.
Преди да замре отново.
В България има доста диалози, които се водят през висок плет. За нещастие, подобен плет се оказа и кончината на журналистката Васа Ганчева. Гласовете на потрес от видеото в което се разкри практиката й да консултира героите на медиините си анализи срещу заплащане се стопиха под моралната тежест на максимата «За умрелите или добро или нищо» за сметка на говорителите на «доброто», избуяха във великанска омраза към живите, отговорни за смъртта на Васа.
Това звучи предвидимо - и Васа и корупцията са поляризиращи теми. От друга страна, понякога и липсата на изненади , може да е доста дразнеща. Особено когато се случва в общество, в което изненадите, били и анимационни, са единствения мотив да не загубиш чувство за хумор.
Истината е че не е смешно или дори прилично да коментираш негативно наследството на починал човек. Единствената възможност това да се случи е ако ти се наложи да се защитаваш от обвинение в съучастничество. А аз се усещам обвинен. Най-вече защото се потресох от записа излъчен по Нова. Ще го припомня за да съм сигурен че ще се сетите за кой запис става въпрос, защото напоследък се заговори, че имало и друг запис и той доказвал друго. В записа, който аз гледах една възрастна дама успокояваше младо момче, което и предлагаше подкуп, че в това няма нищо нередно и му разказваше за своя огромен професионализъм. Без грам свян. По същия начин по-който човек примерно си мие зъбите – като нещо нормалнио. Чесно казано, без да се мисля за кой знае колко свиреп човек, не ми хрумна, че може съществуват обстоятелства и съображения, които да наложат лишаването на публиката от първокласен пример за формиран през изминали епохи двулицев светоглед. Негова определяща черта е лекота да се храниш от престижа, който носи говоренето за професионална и човешка етика, и да пиеш уиски, купено с петстотинтачки от услуги недопустими според нито една позната етична система.
Посоката на развитие, дори на нашето общество, е към сложна реалност, с преплитащи се и конфликтни перспективи, в които двумерните хора, чудесно адаптирани за двумерния свят на социализма са трудно приспособими. Печелившата вътрешна динамика в едно такова общество е по-скоро тази между здрава монолитна идентичниост и нуждата от приспособимост към динамичната външна среда. Всички вътрешни диалози между 1-то и 2-то лице на един двоен човек са в най-добрия случай загуба на време и умора, а в най-лошия болка и болест. И разбира се каталог от прекалености – със студента водка, със солените мезета, с престижа на ордените и силикона, със самодоволството и разбира се със страха, със самотата и хленченето.
Какво прави възможно съществуването на тези двойни хора повече от 20 години след края на двойното време? Истината е че си имат резервати в който задържат спомена и отчасти реалността на по-добрите времена (спомнете си само некролога на БНТ за Батето в който ни напомниха, че периода на неговото управление е известен, като златния век за телевизията). Те имат и хранилки в които да потопят хоботчета, под добронамерените и щедри погледи на успели бивши сътрапезници, оказали се по-адекватни за новите реалности. Това е истинска симбиоза - облаците морално мастило, които двумерните хора изпускат, когато се почувстват заплашени, са чудесно прикритие за спорните от етична и правна гледна точка практики на този специален вид бизнесмени и политически и обществени предприемачи.
Това е и мастилото, което замъглява погледа ни днес. Вербалното бичуване на убийците на Васа и на техните съучастници, стреса, да припознаеш собствената си деградация осветена в друг и да пожелаеш да я изтриеш и унищожиш с по-неморален и фантастичен сюжет, като този за избягалите в Гърция убийци на Васа.
Разбира се и емпатичния гърч. Да усетиш чуждата болка, като собствена. Да видиш в сътрапезника си дисекция на собствената си болест, която си отглеждал цял живот с толкова усилия и компромиси. Да видиш собствения си морален фалит. Това наистина може да те извади от модуса на хленченето в неговото 2-ро аз – агресията.
И така докато мастилото отново се разсее и продължим да живеем в бедната ни на изненади страна, пълна с диалози водени през плетове.
В началото на икономическия ни преход Ал. Съботинов веднъж използва една метафора за индустрията ни. Той я оприличи на онези огромни машини MARINI за асфалтиране, които могат да изсипват асфалт едновременно на трилентов път, но 4 от петте им секции са преградени с верига и просто не работят. Метафората беше доста жива тогава, защото подобни машини със запушени с вериги капацитети се търкаляха под път и над път. Изненадващо прехода не ги отвърза. Той просто ги забрави и пое в друга посока. Аз поне отдавна не съм виждал големи машини за асфалтиране. Дори на Пловдивския панаир. Машините вече са малки и гъвкави.
Мисля че спокойно може да използваме тази метафора и за политическата журналистика в страната 10 години по късно. Днес сутринта например две големи MARINI-и се сблъскаха в студиото на Дачков. Втората интелектуална машина се казваше Радомир Чолаков - бивш изпълнителен директор на БНТ, бивш СДС привърженик, бивш роялист и бивш общински съветник аннонсиран понастоящем просто като юрист. Загледах се, защото винаги съм го намирал за човек с логичен изказ. Логиката която този път разви беше следната - Българинът е много чувствителен когато нещо което той мисли за общо бъде очастнено. Ето например царя - царя не би трябвало да се разпорежда с царската собственост а просто да царства в нея. Иначе рейтинга му пада. Или Костов. Балкан бил национална летяща гордост която той насочил към частни ръце. Сега църквата по съвсем същия начин губи доверие заради имотни крамоли. Защо правителството да не застанело зад законодателния копнеж на клира, да им легализира имотите а те в знак на благодарност да не ги отдават за паркинги например, за да не губят повече доверие, като Костов и царя, например.
Явор Дачков е съгласен, споменава жеста на Чолаков да се откаже от общинското съветничество с възторг, така че да усили още повече доверието в неговата теза пълна със здрав разум.
Мен пък ми е криво - двама мъже изливат асфалт в хола ми, а още не съм се събудил. До месец и половина се чака съда в Страсбург да се произнесе по обжалването на правителството на решението му да се върнат имотите на алтернативния синод. Максимовия синод се е разбързал с какви ли не совалки да закрепи позицията и имотите си. Нямам напълно ясна позиция в този поляризиран спор. Просто искам да го чуя. Дори съм сигурен че тези двамата имат какво да кажат.
Надявам се някой ден да се случи и прехода в политическата журналистика и подобни интелектуални самосвали, които развързват единствено тази част от лоигиката си, която е нужна за да наасфалти малката територия на конкретната им поръчка да останат в миналото.
Все пак в държавата нещо се случва и това нещо с метастазите си вече трови всеки разговор бил той медиен или приятелски. То пълзи под килима на демокрацията и трудно можем по гънките да го видим путинизация ли е ЕНПизация ли е дясно ли е ляво ли е. Просто омагьосва, хипнотизира и странно привлича това мистериозно движение. Привлича тонове думи върху други тонове.
Де тази смелост, но ако дигнем килима, ще намерим един Бойко, а това не е много.
Вчера по Дарик слушах един от главатарите му. С добре навита пружинка успяваше да изрече "Европейска народна партия" по около 8 пъти на минута с едно вдишване. Друга ключова дума вещо посята в речевата му салата бе "дясно". Ако си спомним говоренето на неговия капо по време на предизборната кампания, също спокойно и правилно можехме да решим че става въпрос за изборна камппания за членство в ЕНП.
ЕНП се отнася към членството на ГЕРБ с безотговорна лекота. Подава ръка, той я облизва. Издърпва я, маха с опашка. Те имат контрол. Това го играят от години с Турция.
И така докато той или те не прозрат невъзможността да си бъдат полезни в дългосрочен план. Това вече е играно веднъж със Симеон.
И тогава какво? Вакуум с потенциал? Надали. По скоро шокова путинизация. С Путин начело. Той ще подава ръка, ние ще помагаме за Косово, той ще дърпа ръка, ние ще скачаме за още. И тази връзка ще има бъдеще, голямо бъдеще и светло.
Времената на племенни борби за Конъри и приятеля му свършиха и те директно заграбиха образа на чакания герой. Интересен детаил – това заграбване стана на две нива – за пред кифиристанците посредством лъжи за нечовешките качества, и паунски демонстрации на бойното поле, а пред управляващите елити чрез разкриване на членството на Конъри в Масонската ложа. Управлението на новия крал свърши тъжно, защото той не беше достатъчно умен да избяга навреме с парите от държавната хазна, а се вживя в ролята на крал на Кифиристан и син на А. Македонски и кифиристанците, макар и тъпи, се сетиха да го изхвърлят в една пропаст, която се намираше под ръка. Днес сутринта гледах при Коритаров един генерал, който ще става премиер, и колкото и да ме притеснява вълшебния свят на аналогиите не можах да да не се скъсам от смях.
Желателността на подобен феномен е доста спорна. Той дори е в пряко противоречие с някои буквални прочити на демократичните ценности. Ако обаче погледнем на демокрацията, като на процес на отворена дискусия, а не на груба механика за дискретно агрегиране на политически предпочитания, темата за "естествения ценз" не е тема за подценяване. Поне според мен неинформираното и безотговорно участие в диалога вкарва в него прекалено много шум. В случая с нашата политическа система този шум не е бял, а обагрен от способността някой политически актьори да закупуват подобни незаинтересовани и нискоинформирани гласове. Това е опасно за демокрацията, ако сме изкушени да я разглеждаме като дискусионно пространство, разбира се.
Днес парламента прие да има наказателна отговорност за тези, които продават гласовете си. Аз лично се изкушавам от една друга идея - доста по-безболезнена за политически незаинтересованите граждани, но и тъжно нереалистична за буквалните демократи - лишаване от право на глас за няколко изборни кампании след подобно провинение. Така по не-естествен начин може да се доближим до "естествения ценз".
Подобна мярка би имала и възпитателен характер. Кратък размисъл върху това какво е да бъдеш лишен от основни граждански права, след като си бил готов веднъж да ги продадеш. След като можеш да бъдеш лишен от тях може би ще се замислиш и за тяхната стойност и отговорността си към нея.
Малко морализаторско и доста нереалистично, но защо пък да не помечтае човек...
Наречете ме черноглед но някак си не вярвам на тези медии и способността им да генерират гражданска позиция. Нека си спомним Инджев, който нещо каза за Първанов, или Коритаров, който позволи на някой нещо да каже за Путин. Пак по тази телевизия.
Не вярвам на желанието за вдигане на рейтинги, не вярвам на тезата за честната журналистика. Истината е проста - бТВ се включи в изборите. Следващите. Тъжно за учителите, които ги приветстваха.
Доста потресна е връзката която това словосъчетание пренесе върху два протеста с напълно различна логика. Дори сериозни анализатори, като Огнян Минчев, смело агрегираха двата протеста в един тъжен разказ за държавата и хората на духа. Мисля че това е най-непродуктивния възможен прочит на случващото се.
Младите учени
За болките им вече писах. С няколко думи: наричайки се млади те напълно загубиха моите симпатии. Обикновено очакванията към новото поколение са свързани с жизнеността и потенциала му да прави нещата по нов начин. Техният съзнателен поколенчески избор обаче беше друг. Пред болката от борбата за реформа и позиции те избераха болката от махмурлука, след половинвековното социалистическо хрантутене, на старите си и доказано социално и морално импотентни ментори. Избраха техния патос, тяхното ценностно натоварено говорене, техните огорчения - целия пакет.
България има нужда от млади учени и надеждата ми е че все някога ще има и такова поколение. Тази логика по ужасен начин е валидна и за журналистиката и културата във всичките им тъжни форми. И там по същия начин имаме единствено номинално младо поколение. Държавата и 100% от БВП да им налее те няма да успеят да дестилират от тях жизнени сокове. Сухи корени.
Учителската стачка
Всъщност не искам да пиша за стачката. Мисля че коментарът от днешния Дневник обобщава доста сполучливо случващото се http://dnevnik.bg/show/?storyid=380970 - обществото (всъщност медиите и гласовете, на които е избрало да вярва), като че ли остава неспособно да прочете прагматично случващото се. Затова нещата се радикализират тъжно - къде във фалцета на Малтийските рицари Я. Такева и К. Тренчев, къде в глупостите на Станишев за заплахата за еврозоната, къде в нео-либерални коментари на Г. Ганев, или упрека на Е.Дайнов, че те взимат пари от уроци, къде в истерични и непремерени жестове на учители, родители и т.н.
Вярвам че държавата има огромна отговорност към учителите. По същия начин, по който те носят отговорност към ежедневното създаване на тази държава - на всеки един от нас. Не може да ги наказваме за избора им да станат учители, защото така наказваме себе си. Не може да искаме от тях да станат двигател на реформа - нормално е да се очаква че реформата в образованието ще върви крачка след тази в обществото като цяло. Достатъчно е да се вслушате във възрожденския изказ на учителите, за които медиите за първи път се отвориха, за да разберете интуицията от предишното ми изречение.
Искренно се надявам обществото ни да се окаже достатъчно зряло и да чуе учителите.
span class="story_title">ГЕРБ слага ръка върху свързан с ДСБ вестник
Наскоро се замислих, че ми е невероятно трудно да пиша по същество по която и да е обществено значима тема. Поне от тези, които са значими в рамките на нашето общество. Трудно ми е, защото те винаги съдържат една болезнена, крещяща очевидност, която все по-малко хора са изкушени да изкрещят под заплаха от маргинализация на собствения глас. За мислещите - защото този глас казва банална истина, за злонамерените защото е напряко техните усилия да кроят реалност населена с очевидности близки само до търсещите оправдания за огорченията си сърца на немислещите.
Какво въобще можеш да кажеш за официалния доклад на Министъра на вътрешностите който възторжено лети към ЕК - България има престъпност по-ниска от Люксембург, или на новия ни посланник в Брюксел, според който стабилизирането на корупционните нива е нещо добро, и т.н. насилия над здравия разум. Нищо.
За тези хора е трудно да се говори по същество. Те са очевидни, несмешни и поставят в трудна ситуация цялата публика на безумията си. Или поне частта от нея която е изкушена от мисли върху ролята си в обществения дебат.
В персонален план това ми оставя единствено личната борба да се предпазвам от огорчението произтичащо от несподеленото желание за разговор по сериозни теми. И разбира се, в рамките на отстояването на собствената ми нормалност и право на позиция, едно неизброимо количество маргинални теми /които по парадоксален начин се оказват еквивалент на "немаргинализиращи теми"/.
Едно меланхолично/ведро интервю за отмирането на четенето. Меланхолично заради носталгията по четенето и донякъде ведро, доколкото интервюираният, за разлика от повечето академични гласове, не обявява настъпването на пълна катастрофа за духовността в края на процеса.
Интервюто все пак отказва да е по-смело в прогнозта си за начина, по който след смъртта на четенето, като занимание,индивидът ще може да се насочва "към себе си, към онова което му е важно, към факта, че той самият е смъртен." Очевидно отговора е някъде в интернет, но не и в "медиазираното четене", което виртуални общества като това около Хари Потър предлагат.
Кьосев на шега подвърля и идеята за въвеждането на "празни часове", които да прекъсват ежедневните ни занимания по същия начин, по който традиционно гласа на ходжата и църковната камбана са го правили.
Изкушавам се да направя два коментара. На първо място мисля, че Интернет определено предоставя възможности за подобно откъсване и обръщане към теми излизащи от ежедневната логиката и то именно в посоката в която Кьосев търси подобно излизане. То обаче се случва не в четенето, а в писането. Този блог, а и безбриоя други блогове са именно това - време прекарано в самотно занимание и мисли. Уеб 2, в момента е семенце, от което никне предимно маркетингов жаргон, но един по-задълбочен поглед може да ни разкрие неговия потенциал да създава индивидуални пространства за духовно развитие, извън маркетинговия, политическия и дори комуникационния контекст. В този смисъл е едностранчиво да се подценяват фенските общества, единствено на база ниското качество на текстовете и общуването в техните рамки.
Под кастовете също вече са реален комуникационен канал, а не само разговор за хора изкушени от бъдещето. Мога да слушам с часове, дни и дори години лекции на първокласни преподаватели на mp3. Будизмът и квантовата физика, които се леят напоследък в ушите ми, изискват сериозно и самотно усилие, преди да станат неделима част от инструментариума, с който посрещам задачите от ежедневието си.
Втория ми коментар е свързан с шегата за "празните часове". Тя е малко груба, доколкото е за сметка на все-по-не-мъртвата религия. Нямам ясна позиция за бъдещето на религията. Не напипвам още пулса на темата, защото тази чувствителност е била системно умъртвяване не само в моето поколение (на 31 съм). Вярвам обаче, че ще го намерим. Това е бавен процес и е несериозно да се подменя с подобни посоки на шеговитост.
Всъщност и шегата е стара. В началото на 19 век Конт направо е изобретил гражданска религия. В Бразилия все още дори съществува позитивиска църква, където на службите в неделя пеят марсилезата http://www.igrejapositivistabrasil.org.br/english/.