Коментар към: http://www.mediapool.bg/българия-трябва-по-скоро-да-се-освободи-от-примитивните-догми-на-новата-утопия---неолиберализма*-news194147.html   Отдавна не бях чел толкова дълъг и програмен материал, по теми, които силно ме интересуват, при това от автор, който наистина уважавам. Напук на очакванията ми, още в началото текста ме озадачи със структурата си и най-вече с липсата на ясен адресат. Може би в старозаветен пророчески стил се обръща към обществото, което трябва да се огледа в приложения тъжния каталог от собствени несъвършенства и да вземе мерки, или пък към нео-либералите и техните врагове, на които автора дава ясен сигнал за принадлежност и подкрепа, или просто текста е страничен продукт на размишления отключени от тъжното състояние на нещата. При всички положения въпреки интереса ми, усетих, че не е адресиран към мен. Изпитах чувството, че съм попаднал на грешния купон - познавам повечето хора и техните теми, но не знам какво точно правят заедно. Все пак вече съм влезнал и прекарал известно време с текста, така че ще си позволя да споделя няколко коментара.   Разбира се прехода в България не е изолирано събитие, което може да се разглежда извън контекста на глобализацията и нейната тенденция да "изравнява" картата на света. Разбира се нахлуването за първи път на идеята за свободния пазар, като панацея беше прието с инфантилна радост от страна на жадните за промяна хора и с оперативна злонамереност от страна на жадните да управляват промяната. Но да го извадиш пред скоба, като основание за пост-комунистическата криза е странен жест. Още по странен е апела със задна дата за някакъв по-хуманен и не-ударен преход. Като че ли автора подценява собствената си констатация, че елитите, които имаха мотив за бързо раздържавяване бяха единствените, които можеха да разсъждават и да се позиционират стратегически. Как тогава може да очакваме обществено по-благоприятен или въобще различен краен ефект? Нещо повече - приватизацията в Румъния се случи с несравнимо по-бавен темп. И това не доведе до общество, което да е качествено различно от нашето.   Съществува ли сценарии, при които подобно "забавяне" би довело до добавена стойност за обществото? Може би. Ако съществуваха институции в съревнование с клуба на номенклатурния капитал. Гражданското общество, академичната общност, държавните служители, хората на изкуството, журналистите. Всички избраха да следват промените, а не да се преборят да бъдат част от тях. Никой не оспори правото на стратезите на прехода да продължават да бъде де-факто единствената стратегически ориентирана "институция" и до днес. В този смисъл, дори приватизацията да продължаваше да се влачи досега, характера на обществото ни пак щеше да отразява етическите, естетическите и бизнес дефицити на същите демиурзи.   В материалът "запада" се появява в антропоморфична роля. Все едно при някаква по-различна диктовка от негова страна имахме шанс да имаме различни институции. Може би съм ограничен в разбиранията си, но си представям един единствен сценарии за това - ако прехода беше функция на международен конфликт и трябваше да изберем ясно и бързо между изтока и запада, докато още ги имаше в традиционния смисъл на понятието.   Много са странни тези препоръки към "запада" със задна дата. Наскоро и Явор Дачков сподели, че той, "западът" в началото на прехода е трябвало да подходи стратегически към свободата на словото и развитието на медиите. Достатъчно е да хвърлиш един поглед на колегията за да оцениш капацитета ѝ да погълне сто пъти повече пари в проекти за развитие на гражданското общество и да не загуби изо-правителствената си лакейска природа.   Няма как да развиеш институциите на едно общество отвън. Нито в Ирак, нито в България.   Огнян Минчев е прав за негативните ефекти съпътстващи глобализацията и за неспособността на нео-либерализма да ни въоръжи със смислени отговори. В критичен за развитието на Америка момент, Хамилтън е ограничил вноса на индустриални стоки от Европа и по този начин е стимулирал страната да се превърне в индустриалната сила, която познаваме днес. Дали обаче подобна политика е възможна през 21 век, при това в сърцето на Европа? И има ли достатъчно хора с бистри глави и чисти сърца, които да ни спрат преди да започнем да се побратимяваме с Буенос Айрес или Пхенян? Като член на ЕС България участва в разговора за бъдещето на регулация на международните икономически и финансови отношения. Едва ли можем да кажем нещо смислено по темата извън този тесен контекст.   Липсва достатъчно държава, липсва солидарност - и оттук следват някакви заклинания за държава и солидарност. Все едно съществува кантар, на който от едната страна пише "държава и солидарност", а от другата "нео-либерализъм" и на автора му е спешно да натежи на страната на държавата. Все едно това магически ще произведе по-добро управление и ще ни спести усилието да крещим утре срещу "нео-некаквизмът" на нови окопани и самозабравени елити, този път държавни.   В момента в България се случва нещо. Не познавам добре това поколение, което се събуди рязко за политически живот и до голяма степен грабна лозунгите си от анти-пазарните движения по цял свят. Защо г-н Минчев не ми помогне да разбера какво става? Защо не помогне техния ентусиазъм да се превърне в извор на дългосрочен оптимизъм за обществото ни, вместо в разочарование от сблъсъка с реалността на опростенческите теории, като тази, че света може да се управлява като анимационно село пълно с червени смърфове.   Обръщането към тази публика и нейните теми би направило подобен програмен материал наистина смислен. Другото звучи като призив към групово гледане към пъпа на българската демокрация. Както могат да Ви кажат съвременните психиатри, това е опасно, особено за депресивни пациенти.