Използването на огледала е доста ренесансово. 2D реалност, в която схематично са разположени погледите и отношенията на всички. 

В платното има и 1 колективен образ. Дисфункционален хор, който не изпълнява нито една от античните си функции -  не ни помага да разбираме по-добре фабулата, не подава реплики на героите, не изрича това, които те биха се страхували да изрекат, не е представителен за населението на полиса, не въплащава идеала за морално и емоционално компетентна публика. Присъства само с празният си поглед нагоре - към масивния гръб на премиера. Може би просто гледа към най-голямото и високо разположено тъмно петно. 

Борисов прекарва минута със отражението си, все едно се подготвя да сложи  маска на емоция скоро, но още не го прави.

Дянков от своя страна вече е с маска. Изглежда напълно комфортно в плоското пространство на снимката за разлика от всички останали, които са някак хванати в крачка. Излъчва комбинация от самодоволство и предпазливост. Все едно съзнателно е избрал клишето "сив кардинал" и нежно го пълни с полусенки на усмивка.

Вежди не е там. В главата му има хиляди мушици, всяка от които знае къде е банкетната зала и в привиден хаос и бръмчене носи тялото му над събития и хора, но винаги натам. Научил се е да изглежда задълбочен, като избягва случайни контакти с отражението си.
  Не мога да се отърся от очакването, че изведнъж и тримата ще се обърнат и ще започват да пеят и да танцуват и тълпата се оживее, като стая призраци след изпукването на дърво в камината.

Преди да замре отново.