В България има доста диалози, които се водят през висок плет. За нещастие, подобен плет се оказа и кончината на журналистката Васа Ганчева. Гласовете на потрес от видеото в което се разкри практиката й да консултира героите на медиините си анализи срещу заплащане се стопиха под моралната тежест на максимата «За умрелите или добро или нищо» за сметка на говорителите на «доброто», избуяха във великанска омраза към живите, отговорни за смъртта на Васа.

Това звучи предвидимо - и Васа и корупцията са поляризиращи теми. От друга страна, понякога и липсата на изненади , може да е доста дразнеща. Особено когато се случва в общество, в което изненадите, били и анимационни, са единствения мотив да не загубиш чувство за хумор.

Истината е че не е смешно или дори прилично да коментираш негативно наследството на починал човек. Единствената възможност това да се случи е ако ти се наложи да се защитаваш от обвинение в съучастничество. А аз се усещам обвинен. Най-вече защото се потресох от записа излъчен по Нова. Ще го припомня за да съм сигурен че ще се сетите за кой запис става въпрос, защото напоследък се заговори, че имало и друг запис и той доказвал друго. В записа, който аз гледах една възрастна дама успокояваше младо момче, което и предлагаше подкуп, че в това няма нищо нередно и му разказваше за своя огромен професионализъм. Без грам свян. По същия начин по-който човек примерно си мие зъбите – като нещо нормалнио. Чесно казано, без да се мисля за кой знае колко свиреп човек, не ми хрумна, че може съществуват обстоятелства и съображения, които да наложат лишаването на публиката от първокласен пример за формиран през изминали епохи двулицев светоглед. Негова определяща черта е лекота да се храниш от престижа, който носи говоренето за професионална и човешка етика, и да пиеш уиски, купено с петстотинтачки от услуги недопустими според нито една позната етична система.

Посоката на развитие, дори на нашето общество, е към сложна реалност, с преплитащи се и конфликтни перспективи, в които двумерните хора, чудесно адаптирани за двумерния свят на социализма са трудно приспособими. Печелившата вътрешна динамика в едно такова общество е по-скоро тази между здрава монолитна идентичниост и нуждата от приспособимост към динамичната външна среда. Всички вътрешни диалози между 1-то и 2-то лице на един двоен човек са в най-добрия случай загуба на време и умора, а в най-лошия болка и болест. И разбира се каталог от прекалености – със студента водка, със солените мезета, с престижа на ордените и силикона, със самодоволството и разбира се със страха, със самотата и хленченето.

Какво прави възможно съществуването на тези двойни хора повече от 20 години след края на двойното време? Истината е че си имат резервати в който задържат спомена и отчасти реалността на по-добрите времена (спомнете си само некролога на БНТ за Батето в който ни напомниха, че периода на неговото управление е известен, като златния век за телевизията). Те имат и хранилки в които да потопят хоботчета, под добронамерените и щедри погледи на успели бивши сътрапезници, оказали се по-адекватни за новите реалности. Това е истинска симбиоза - облаците морално мастило, които двумерните хора изпускат, когато се почувстват заплашени, са чудесно прикритие за спорните от етична и правна гледна точка практики на този специален вид бизнесмени и политически и обществени предприемачи.

Това е и мастилото, което замъглява погледа ни днес. Вербалното бичуване на убийците на Васа и на техните съучастници, стреса, да припознаеш собствената си деградация осветена в друг и да пожелаеш да я изтриеш и унищожиш с по-неморален и фантастичен сюжет, като този за избягалите в Гърция убийци на Васа.

Разбира се и емпатичния гърч. Да усетиш чуждата болка, като собствена. Да видиш в сътрапезника си дисекция на собствената си болест, която си отглеждал цял живот с толкова усилия и компромиси. Да видиш собствения си морален фалит. Това наистина може да те извади от модуса на хленченето в неговото 2-ро аз – агресията.

И така докато мастилото отново се разсее и продължим да живеем в бедната ни на изненади страна, пълна с диалози водени през плетове.