В предишния си пост ви запознах с посредствен филм, който пасва добре на частния случай българска политическа действителност.  За да оправя вкуса и от двете се изкушавам да ви препоръчам Файдо, който гледах преди няколко седмици. Възхитителен канадски филм за зомбита, който работи на няколко нива но най-вече (както се полага на всеки филм за зомбита) по темата страх. Зомбитата с тъмния си цвят доста приличат на арабски терористи, или мексикански имигранти, или въобще зомбита. Действието се развива през 50-те за да може контраста между подредения свят на тази епоха, такъв, какъвто са ни свикнали да си го представяме да контрастира още по драматично с глада и нагона за живо месо на зомбитата. След кратка война с тях, педставена в документален стил в началото на филма, Корпорацията ЗомКом овладява положението като а/ построява огради около подредения бял свят и б/слага нашийници за контрол на зомбитата, които биват допуснати да разнасят мляко, да подрязват градини или дори като секс роби в заградените пространства. По много интересен начин са структурирани отношенията живи/неживи. Това представяне отива доста отвъд темата за другостта, която би била посредствено изкушение. Когато някой почине той се превръща в зомби – предмет без име и обект на страх. В буберови термини това би било едно рязко превръщане на 2ро лице в 3то, на „ти” в „то”. Всъщност ние сме поканени в един свят състоящ се от предмети, и хора, които във всеки момент заплашват да се превърнат в предмети.   -         Как се казва твоето зомби? -         Не съм му измислила име, засега го наричам татко.   Тръгвайки от общата картина в един момент филма завива навътре в семейните отношения и начина по който този населен със заплахи и контрол свят бива пречупван през тази толкова типична за 50-те институция. Конкретния избор е интровертно, но любознателно хлапе, майка перфекционистка (всъщност перфектна - Кери-Анн Мос в сатенирани, бонбонени, стегнати в кръста рокли от периода) и изплашения до смърт от смъртта баща, за който ходенето по погребения беше едиственото неделно забавление:   -         Скъпи, не забеляза ли че съм бременна? -         Просто си качила няколко килца. -         Не бременна съм! -         Боже! Знаеш че не може да си позволим още едно погребение!   Разбира се мога само да дам идея за скелета на филма. Образите са пълнокръвни и създадения свят е тотално реалистичен, и солиден без подхлъзвания в посока открита социална критика или каквито и да е експлицитни референции към нашия. Всъщност сам по себе си може да се разглежда и като хорър-комедия или фемили ентъртейнмънт, както напоследък наричат подобни филми. Лентата напълно отказва да заеме страна в тежкия морален избор дефиниран в репликата на бащата, когато подарява първия пистолет на сина си:   -         Ти си малък, но скоро ще разбереш, че в живота, човек трябва да има приоритети. Чувствата не са важни, важно е просто да си жив.   Бащата в крайна сметка получава уважението на семейството си + погребението за което винаги е мечтал (парадоксално, нали :). Детето получава приятел – зомбито Файдо. Филмът в крайна сметка само надниква в бита на едно криво общество и едно дисфункционално семейство, без да раздава присъди. Така както по принцип трябва да парави едно добро произведение на изкуството.