http://dnevnik.bg/show/?storyid=376333

Едно меланхолично/ведро интервю за отмирането на четенето. Меланхолично заради носталгията по четенето и донякъде ведро, доколкото интервюираният, за разлика от повечето академични гласове, не обявява настъпването на пълна катастрофа за духовността в края на процеса.

Интервюто все пак отказва да е по-смело в прогнозта си за начина, по който след смъртта на четенето, като занимание,индивидът ще може да се насочва "към себе си, към онова което му е важно, към  факта, че той самият е смъртен." Очевидно отговора е някъде в интернет, но не и в "медиазираното четене", което виртуални общества като това около Хари Потър предлагат.

Кьосев на шега подвърля и идеята за въвеждането на "празни часове", които да прекъсват ежедневните ни занимания по същия начин, по който традиционно гласа на ходжата и църковната камбана са го правили.

Изкушавам се да направя два коментара. На първо място мисля, че Интернет определено предоставя възможности за подобно откъсване и обръщане към теми излизащи от ежедневната логиката и то именно в посоката в която Кьосев търси подобно излизане. То обаче се случва не в четенето, а в писането. Този блог, а и безбриоя други блогове са именно това - време прекарано в самотно занимание и мисли. Уеб 2, в момента е семенце, от което никне предимно маркетингов  жаргон, но един по-задълбочен поглед може да ни разкрие неговия потенциал да създава  индивидуални пространства за духовно развитие, извън маркетинговия, политическия и дори  комуникационния контекст. В този смисъл е едностранчиво да се подценяват фенските общества, единствено на база ниското качество на текстовете и общуването в техните рамки.

Под кастовете също вече са реален комуникационен канал, а не само разговор за хора изкушени от бъдещето. Мога да слушам с часове, дни и дори години лекции на първокласни преподаватели на mp3. Будизмът и квантовата физика, които се леят напоследък в ушите ми, изискват сериозно и самотно усилие, преди да станат неделима част от инструментариума, с който посрещам задачите от ежедневието си.

Втория ми коментар е свързан с шегата за "празните часове". Тя е малко груба, доколкото е за сметка на все-по-не-мъртвата религия. Нямам ясна позиция за бъдещето на религията. Не напипвам още пулса на темата, защото тази чувствителност е била системно умъртвяване не само в моето поколение (на 31 съм). Вярвам обаче, че ще го намерим. Това е бавен процес и е несериозно да се подменя с подобни посоки на шеговитост. 

Всъщност и шегата е стара. В началото на 19 век Конт направо е изобретил гражданска религия. В Бразилия все още дори съществува позитивиска църква, където на службите в неделя пеят марсилезата  http://www.igrejapositivistabrasil.org.br/english/.

Много интересен извод си нпаравил/а. Но трябва да се свърже някак си идеята, че твоите мисли, постигнати в някакво уединение, накрая стават притежание и на другите.. Нали това все пак е идеята на блоговете - публичност на собственото мислене, понякога пропаганда дори.. ;) Ако това се има в предвид, докато мнението е писано, то двете неща - с уединението, някак се разминават..
От друга страна, така или иначе (оригиналните) мисли се.. измислят, за да се споделят. Формата на комуникацията е разликата в двата варианта.
Нещо такова ми се върти, май ;)

четенето няма да отмре. Може да промени вида си, но няма да отмре.

Разбира се че си прав/а. Коментара ми обаче беше насочен към един по-тесен феномен а именно личното време за мислене върху това което често се нарича "човешко състояние/ the human condition". По никакъв начин не искам да привилегировам самотните занимания пред груповите. Напротив, с голяма сила може да се твърди че такова нещо като самотно занимание не съществува, доколкото дори езика, на който мислим „самотно” е социален феномен. От друга страна някои преживявания и най-вече смъртта си остават дълбоко лични – също трудна за оспорване теза. Тук четенето помага. И писането. По скоро като терапия, отколкото като насочени към безкрайното жестове.

Всъщност от тази гледна точка е и критиката ми към ”младите учени”. Те продължават да размахват сърдито среден пръст срещу безкрайността. Крайно безотговорно. Особено на фона на по-скромната задача, която историята им поднася – да реформират прогнилата, заменяща имоти преди края на мандата си администрация на университетите.

Разбира се че мисля че младите учени са безполезни. Тези млади учени. В едно болно общество те са неспособни нито да помогнат за оздравяването му, нито дори да направят нещо за собственото си благополучие.