Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на vworld
Име:
Вертикален Свят

Възраст:
123

Пол:
мъж

Град:
София

Статистика
Популярни постинги:
0

Постинги този месец:
0

Гласове този месец:
0

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
0

Блогъри добавили в любими:
0

Блог вълни:
0
Последни постинги


Използването на огледала е доста ренесансово. 2D реалност, в която схематично са разположени погледите и отношенията на всички. 

В платното има и 1 колективен образ. Дисфункционален хор, който не изпълнява нито една от античните си функции -  не ни помага да разбираме по-добре фабулата, не подава реплики на героите, не изрича това, които те биха се страхували да изрекат, не е представителен за населението на полиса, не въплащава идеала за морално и емоционално компетентна публика. Присъства само с празният си поглед нагоре - към масивния гръб на премиера. Може би просто гледа към най-голямото и високо разположено тъмно петно. 

Борисов прекарва минута със отражението си, все едно се подготвя да сложи  маска на емоция скоро, но още не го прави.

Дянков от своя страна вече е с маска. Изглежда напълно комфортно в плоското пространство на снимката за разлика от всички останали, които са някак хванати в крачка. Излъчва комбинация от самодоволство и предпазливост. Все едно съзнателно е избрал клишето "сив кардинал" и нежно го пълни с полусенки на усмивка.

Вежди не е там. В главата му има хиляди мушици, всяка от които знае къде е банкетната зала и в привиден хаос и бръмчене носи тялото му над събития и хора, но винаги натам. Научил се е да изглежда задълбочен, като избягва случайни контакти с отражението си.
 
Не мога да се отърся от очакването, че изведнъж и тримата ще се обърнат и ще започват да пеят и да танцуват и тълпата се оживее, като стая призраци след изпукването на дърво в камината.

Преди да замре отново.
Категория: Политика
Прочетен: 1440 Коментари: 0 Гласове: 2
 
Отдавна не бях чел толкова дълъг и програмен материал, по теми, които силно ме интересуват, при това от автор, който наистина уважавам. Напук на очакванията ми, още в началото текста ме озадачи със структурата си и най-вече с липсата на ясен адресат. Може би в старозаветен пророчески стил се обръща към обществото, което трябва да се огледа в приложения тъжния каталог от собствени несъвършенства и да вземе мерки, или пък към нео-либералите и техните врагове, на които автора дава ясен сигнал за принадлежност и подкрепа, или просто текста е страничен продукт на размишления отключени от тъжното състояние на нещата. При всички положения въпреки интереса ми, усетих, че не е адресиран към мен. Изпитах чувството, че съм попаднал на грешния купон - познавам повечето хора и техните теми, но не знам какво точно правят заедно. Все пак вече съм влезнал и прекарал известно време с текста, така че ще си позволя да споделя няколко коментара.
 
Разбира се прехода в България не е изолирано събитие, което може да се разглежда извън контекста на глобализацията и нейната тенденция да "изравнява" картата на света. Разбира се нахлуването за първи път на идеята за свободния пазар, като панацея беше прието с инфантилна радост от страна на жадните за промяна хора и с оперативна злонамереност от страна на жадните да управляват промяната. Но да го извадиш пред скоба, като основание за пост-комунистическата криза е странен жест. Още по странен е апела със задна дата за някакъв по-хуманен и не-ударен преход. Като че ли автора подценява собствената си констатация, че елитите, които имаха мотив за бързо раздържавяване бяха единствените, които можеха да разсъждават и да се позиционират стратегически. Как тогава може да очакваме обществено по-благоприятен или въобще различен краен ефект? Нещо повече - приватизацията в Румъния се случи с несравнимо по-бавен темп. И това не доведе до общество, което да е качествено различно от нашето.
 
Съществува ли сценарии, при които подобно "забавяне" би довело до добавена стойност за обществото? Може би. Ако съществуваха институции в съревнование с клуба на номенклатурния капитал. Гражданското общество, академичната общност, държавните служители, хората на изкуството, журналистите. Всички избраха да следват промените, а не да се преборят да бъдат част от тях. Никой не оспори правото на стратезите на прехода да продължават да бъде де-факто единствената стратегически ориентирана "институция" и до днес. В този смисъл, дори приватизацията да продължаваше да се влачи досега, характера на обществото ни пак щеше да отразява етическите, естетическите и бизнес дефицити на същите демиурзи.
 
В материалът "запада" се появява в антропоморфична роля. Все едно при някаква по-различна диктовка от негова страна имахме шанс да имаме различни институции. Може би съм ограничен в разбиранията си, но си представям един единствен сценарии за това - ако прехода беше функция на международен конфликт и трябваше да изберем ясно и бързо между изтока и запада, докато още ги имаше в традиционния смисъл на понятието.
 
Много са странни тези препоръки към "запада" със задна дата. Наскоро и Явор Дачков сподели, че той, "западът" в началото на прехода е трябвало да подходи стратегически към свободата на словото и развитието на медиите. Достатъчно е да хвърлиш един поглед на колегията за да оцениш капацитета ѝ да погълне сто пъти повече пари в проекти за развитие на гражданското общество и да не загуби изо-правителствената си лакейска природа.
 
Няма как да развиеш институциите на едно общество отвън. Нито в Ирак, нито в България.
 
Огнян Минчев е прав за негативните ефекти съпътстващи глобализацията и за неспособността на нео-либерализма да ни въоръжи със смислени отговори. В критичен за развитието на Америка момент, Хамилтън е ограничил вноса на индустриални стоки от Европа и по този начин е стимулирал страната да се превърне в индустриалната сила, която познаваме днес. Дали обаче подобна политика е възможна през 21 век, при това в сърцето на Европа? И има ли достатъчно хора с бистри глави и чисти сърца, които да ни спрат преди да започнем да се побратимяваме с Буенос Айрес или Пхенян? Като член на ЕС България участва в разговора за бъдещето на регулация на международните икономически и финансови отношения. Едва ли можем да кажем нещо смислено по темата извън този тесен контекст.
 
Липсва достатъчно държава, липсва солидарност - и оттук следват някакви заклинания за държава и солидарност. Все едно съществува кантар, на който от едната страна пише "държава и солидарност", а от другата "нео-либерализъм" и на автора му е спешно да натежи на страната на държавата. Все едно това магически ще произведе по-добро управление и ще ни спести усилието да крещим утре срещу "нео-некаквизмът" на нови окопани и самозабравени елити, този път държавни.
 
В момента в България се случва нещо. Не познавам добре това поколение, което се събуди рязко за политически живот и до голяма степен грабна лозунгите си от анти-пазарните движения по цял свят. Защо г-н Минчев не ми помогне да разбера какво става? Защо не помогне техния ентусиазъм да се превърне в извор на дългосрочен оптимизъм за обществото ни, вместо в разочарование от сблъсъка с реалността на опростенческите теории, като тази, че света може да се управлява като анимационно село пълно с червени смърфове.
 
Обръщането към тази публика и нейните теми би направило подобен програмен материал наистина смислен. Другото звучи като призив към групово гледане към пъпа на българската демокрация. Както могат да Ви кажат съвременните психиатри, това е опасно, особено за депресивни пациенти.
Категория: Политика
Прочетен: 908 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 21.06.2012 18:53

В България има доста диалози, които се водят през висок плет. За нещастие, подобен плет се оказа и кончината на журналистката Васа Ганчева. Гласовете на потрес от видеото в което се разкри практиката й да консултира героите на медиините си анализи срещу заплащане се стопиха под моралната тежест на максимата «За умрелите или добро или нищо» за сметка на говорителите на «доброто», избуяха във великанска омраза към живите, отговорни за смъртта на Васа.

Това звучи предвидимо - и Васа и корупцията са поляризиращи теми. От друга страна, понякога и липсата на изненади , може да е доста дразнеща. Особено когато се случва в общество, в което изненадите, били и анимационни, са единствения мотив да не загубиш чувство за хумор.

 

Истината е че не е смешно или дори прилично да коментираш негативно наследството на починал човек. Единствената възможност това да се случи е ако ти се наложи да се защитаваш от обвинение в съучастничество. А аз се усещам обвинен. Най-вече защото се потресох от записа излъчен по Нова. Ще го припомня за да съм сигурен че ще се сетите за кой запис става въпрос, защото напоследък се заговори, че имало и друг запис и той доказвал друго. В записа, който аз гледах една възрастна дама успокояваше младо момче, което и предлагаше подкуп, че в това няма нищо нередно и му разказваше за своя огромен професионализъм. Без грам свян. По същия начин по-който човек примерно си мие зъбите – като нещо нормалнио. Чесно казано, без да се мисля за кой знае колко свиреп човек, не ми хрумна, че може съществуват обстоятелства и съображения, които да наложат лишаването на публиката от първокласен пример за формиран през изминали епохи двулицев светоглед. Негова определяща черта е лекота да се храниш от престижа, който носи говоренето за професионална и човешка етика, и да пиеш уиски, купено с петстотинтачки от услуги недопустими според нито една позната етична система.

Посоката на развитие, дори на нашето общество, е към сложна реалност, с преплитащи се и конфликтни перспективи, в които двумерните хора, чудесно адаптирани за двумерния свят на социализма са трудно приспособими. Печелившата вътрешна динамика в едно такова общество е по-скоро тази между здрава монолитна идентичниост и нуждата от приспособимост към динамичната външна среда. Всички вътрешни диалози между 1-то и 2-то лице на един двоен човек са в най-добрия случай загуба на време и умора, а в най-лошия болка и болест. И разбира се каталог от прекалености – със студента водка, със солените мезета, с престижа на ордените и силикона, със самодоволството и разбира се със страха, със самотата и хленченето.

 

Какво прави възможно съществуването на тези двойни хора повече от 20 години след края на двойното време? Истината е че си имат резервати в който задържат спомена и отчасти реалността на по-добрите времена (спомнете си само некролога на БНТ за Батето в който ни напомниха, че периода на неговото управление е известен, като златния век за телевизията). Те имат и хранилки в които да потопят хоботчета, под добронамерените и щедри погледи на успели бивши сътрапезници, оказали се по-адекватни за новите реалности. Това е истинска симбиоза - облаците морално мастило, които двумерните хора изпускат, когато се почувстват заплашени, са чудесно прикритие за спорните от етична и правна гледна точка практики на този специален вид бизнесмени и политически и обществени предприемачи.

 

Това е и мастилото, което замъглява погледа ни днес. Вербалното бичуване на убийците на Васа и на техните съучастници, стреса, да припознаеш собствената си деградация осветена в друг и да пожелаеш да я изтриеш и унищожиш с по-неморален и фантастичен сюжет, като този за избягалите в Гърция убийци на Васа.

 

Разбира се и емпатичния гърч. Да усетиш чуждата болка, като собствена. Да видиш в сътрапезника си дисекция на собствената си болест, която си отглеждал цял живот с толкова усилия и компромиси. Да видиш собствения си морален фалит. Това наистина може да те извади от модуса на хленченето в неговото 2-ро аз – агресията.

 

И така докато мастилото отново се разсее и продължим да живеем в бедната ни на изненади страна, пълна с диалози водени през плетове.

Категория: Политика
Прочетен: 1303 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 06.07.2011 18:37

В началото на икономическия ни преход Ал. Съботинов веднъж използва една метафора за индустрията ни. Той я оприличи на онези огромни машини MARINI за асфалтиране, които могат да изсипват асфалт едновременно на трилентов път, но 4 от петте им  секции са преградени с верига и просто не работят. Метафората беше доста жива тогава, защото подобни машини със запушени с вериги капацитети се търкаляха под път и над път. Изненадващо прехода не ги отвърза. Той просто ги забрави и пое в друга посока. Аз поне отдавна не съм виждал големи машини за асфалтиране. Дори на Пловдивския панаир. Машините вече са малки и гъвкави.

Мисля че спокойно може да използваме тази метафора и за политическата журналистика в страната 10 години по късно. Днес сутринта например две големи MARINI-и се сблъскаха в студиото на Дачков. Втората интелектуална машина се казваше Радомир Чолаков - бивш изпълнителен директор на БНТ, бивш СДС привърженик, бивш роялист и бивш общински съветник аннонсиран понастоящем просто като юрист. Загледах се, защото винаги съм го намирал за човек с логичен изказ. Логиката която този път разви беше следната - Българинът е много чувствителен когато нещо което той мисли за общо бъде очастнено. Ето например царя - царя не би трябвало да се разпорежда с царската собственост а просто да царства в нея. Иначе рейтинга му пада. Или Костов. Балкан бил национална летяща гордост която той насочил към частни ръце. Сега църквата по съвсем същия начин губи доверие заради имотни крамоли. Защо правителството да не застанело зад законодателния копнеж на клира, да им легализира имотите а те в знак на благодарност да не ги отдават за паркинги например, за да не губят повече доверие, като Костов и царя, например.

Явор Дачков е съгласен, споменава жеста на Чолаков да се откаже от общинското съветничество с възторг, така че да усили още повече доверието в неговата теза пълна със здрав разум.

Мен пък ми е криво - двама мъже изливат асфалт в хола ми, а още не съм се събудил. До месец и половина се чака съда в Страсбург да се  произнесе по обжалването на правителството на решението му да се върнат имотите на алтернативния синод. Максимовия синод се е разбързал с какви ли не совалки да закрепи позицията и имотите си. Нямам напълно ясна позиция в този поляризиран спор. Просто искам да го чуя. Дори съм сигурен че тези двамата имат какво да кажат.

Надявам се някой ден да се случи и прехода в политическата журналистика и подобни интелектуални самосвали, които развързват единствено тази част от лоигиката си, която е нужна за да наасфалти малката територия на конкретната им поръчка да останат в миналото.

Категория: Политика
Прочетен: 700 Коментари: 0 Гласове: 0
Наскоро във връзка с предизборното турне на група самонабеждаващи се интелектуалци се заговори за някаква пълзяща путинизация в страната. Те отрекоха това да се случва и може би за пръв и последен път съм на едно мнение с хора като тези, заели се да градят с тела модел на слънчевата система около светлия лик на Първанов. Тях ги събира най-малкото общо кратно на многообразни лични мотивации. Затова макар и зли трудно биха скалъпили зъл проект. Дори за анимационен филм. Камоли за путинизация.

Все пак в държавата нещо се случва и това нещо с метастазите си вече трови всеки разговор бил той медиен или приятелски. То пълзи под килима на демокрацията и трудно можем по гънките да го видим путинизация ли е ЕНПизация ли е дясно ли е ляво ли е. Просто омагьосва, хипнотизира и странно привлича това мистериозно движение. Привлича тонове думи върху други тонове.

Де тази смелост, но ако дигнем килима, ще намерим един Бойко, а това не е много.

Вчера по Дарик слушах един от главатарите му. С добре навита пружинка успяваше да изрече "Европейска народна партия" по около 8 пъти на минута с едно вдишване. Друга ключова дума вещо посята в речевата му салата бе "дясно".  Ако си спомним говоренето на неговия капо по време на предизборната кампания, също спокойно и правилно можехме да решим че става въпрос за изборна камппания за членство в ЕНП.

ЕНП се отнася към членството на ГЕРБ с безотговорна лекота. Подава ръка, той я облизва. Издърпва я, маха с опашка. Те имат контрол. Това го играят от години с Турция.

И така докато той или те не прозрат невъзможността да си бъдат полезни в дългосрочен план. Това вече е играно веднъж със Симеон.

И тогава какво? Вакуум с потенциал? Надали. По скоро шокова путинизация. С Путин начело. Той ще подава ръка, ние ще помагаме за Косово, той ще дърпа ръка, ние ще скачаме за още. И тази връзка ще има бъдеще, голямо бъдеще и светло.
Категория: Политика
Прочетен: 692 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.12.2007 14:55
Търсене

За този блог
Автор: vworld
Категория: Политика
Прочетен: 37549
Постинги: 27
Коментари: 20
Гласове: 64
Архив