Име: Вертикален Свят Възраст: 123 Пол: мъж Град: София |
В платното има и 1 колективен образ. Дисфункционален хор, който не изпълнява нито една от античните си функции - не ни помага да разбираме по-добре фабулата, не подава реплики на героите, не изрича това, които те биха се страхували да изрекат, не е представителен за населението на полиса, не въплащава идеала за морално и емоционално компетентна публика. Присъства само с празният си поглед нагоре - към масивния гръб на премиера. Може би просто гледа към най-голямото и високо разположено тъмно петно.
Борисов прекарва минута със отражението си, все едно се подготвя да сложи маска на емоция скоро, но още не го прави.
Дянков от своя страна вече е с маска. Изглежда напълно комфортно в плоското пространство на снимката за разлика от всички останали, които са някак хванати в крачка. Излъчва комбинация от самодоволство и предпазливост. Все едно съзнателно е избрал клишето "сив кардинал" и нежно го пълни с полусенки на усмивка.
Вежди не е там. В главата му има хиляди мушици, всяка от които знае къде е банкетната зала и в привиден хаос и бръмчене носи тялото му над събития и хора, но винаги натам. Научил се е да изглежда задълбочен, като избягва случайни контакти с отражението си.
Преди да замре отново.
В България има доста диалози, които се водят през висок плет. За нещастие, подобен плет се оказа и кончината на журналистката Васа Ганчева. Гласовете на потрес от видеото в което се разкри практиката й да консултира героите на медиините си анализи срещу заплащане се стопиха под моралната тежест на максимата «За умрелите или добро или нищо» за сметка на говорителите на «доброто», избуяха във великанска омраза към живите, отговорни за смъртта на Васа.
Това звучи предвидимо - и Васа и корупцията са поляризиращи теми. От друга страна, понякога и липсата на изненади , може да е доста дразнеща. Особено когато се случва в общество, в което изненадите, били и анимационни, са единствения мотив да не загубиш чувство за хумор.
Истината е че не е смешно или дори прилично да коментираш негативно наследството на починал човек. Единствената възможност това да се случи е ако ти се наложи да се защитаваш от обвинение в съучастничество. А аз се усещам обвинен. Най-вече защото се потресох от записа излъчен по Нова. Ще го припомня за да съм сигурен че ще се сетите за кой запис става въпрос, защото напоследък се заговори, че имало и друг запис и той доказвал друго. В записа, който аз гледах една възрастна дама успокояваше младо момче, което и предлагаше подкуп, че в това няма нищо нередно и му разказваше за своя огромен професионализъм. Без грам свян. По същия начин по-който човек примерно си мие зъбите – като нещо нормалнио. Чесно казано, без да се мисля за кой знае колко свиреп човек, не ми хрумна, че може съществуват обстоятелства и съображения, които да наложат лишаването на публиката от първокласен пример за формиран през изминали епохи двулицев светоглед. Негова определяща черта е лекота да се храниш от престижа, който носи говоренето за професионална и човешка етика, и да пиеш уиски, купено с петстотинтачки от услуги недопустими според нито една позната етична система.
Посоката на развитие, дори на нашето общество, е към сложна реалност, с преплитащи се и конфликтни перспективи, в които двумерните хора, чудесно адаптирани за двумерния свят на социализма са трудно приспособими. Печелившата вътрешна динамика в едно такова общество е по-скоро тази между здрава монолитна идентичниост и нуждата от приспособимост към динамичната външна среда. Всички вътрешни диалози между 1-то и 2-то лице на един двоен човек са в най-добрия случай загуба на време и умора, а в най-лошия болка и болест. И разбира се каталог от прекалености – със студента водка, със солените мезета, с престижа на ордените и силикона, със самодоволството и разбира се със страха, със самотата и хленченето.
Какво прави възможно съществуването на тези двойни хора повече от 20 години след края на двойното време? Истината е че си имат резервати в който задържат спомена и отчасти реалността на по-добрите времена (спомнете си само некролога на БНТ за Батето в който ни напомниха, че периода на неговото управление е известен, като златния век за телевизията). Те имат и хранилки в които да потопят хоботчета, под добронамерените и щедри погледи на успели бивши сътрапезници, оказали се по-адекватни за новите реалности. Това е истинска симбиоза - облаците морално мастило, които двумерните хора изпускат, когато се почувстват заплашени, са чудесно прикритие за спорните от етична и правна гледна точка практики на този специален вид бизнесмени и политически и обществени предприемачи.
Това е и мастилото, което замъглява погледа ни днес. Вербалното бичуване на убийците на Васа и на техните съучастници, стреса, да припознаеш собствената си деградация осветена в друг и да пожелаеш да я изтриеш и унищожиш с по-неморален и фантастичен сюжет, като този за избягалите в Гърция убийци на Васа.
Разбира се и емпатичния гърч. Да усетиш чуждата болка, като собствена. Да видиш в сътрапезника си дисекция на собствената си болест, която си отглеждал цял живот с толкова усилия и компромиси. Да видиш собствения си морален фалит. Това наистина може да те извади от модуса на хленченето в неговото 2-ро аз – агресията.
И така докато мастилото отново се разсее и продължим да живеем в бедната ни на изненади страна, пълна с диалози водени през плетове.
В началото на икономическия ни преход Ал. Съботинов веднъж използва една метафора за индустрията ни. Той я оприличи на онези огромни машини MARINI за асфалтиране, които могат да изсипват асфалт едновременно на трилентов път, но 4 от петте им секции са преградени с верига и просто не работят. Метафората беше доста жива тогава, защото подобни машини със запушени с вериги капацитети се търкаляха под път и над път. Изненадващо прехода не ги отвърза. Той просто ги забрави и пое в друга посока. Аз поне отдавна не съм виждал големи машини за асфалтиране. Дори на Пловдивския панаир. Машините вече са малки и гъвкави.
Мисля че спокойно може да използваме тази метафора и за политическата журналистика в страната 10 години по късно. Днес сутринта например две големи MARINI-и се сблъскаха в студиото на Дачков. Втората интелектуална машина се казваше Радомир Чолаков - бивш изпълнителен директор на БНТ, бивш СДС привърженик, бивш роялист и бивш общински съветник аннонсиран понастоящем просто като юрист. Загледах се, защото винаги съм го намирал за човек с логичен изказ. Логиката която този път разви беше следната - Българинът е много чувствителен когато нещо което той мисли за общо бъде очастнено. Ето например царя - царя не би трябвало да се разпорежда с царската собственост а просто да царства в нея. Иначе рейтинга му пада. Или Костов. Балкан бил национална летяща гордост която той насочил към частни ръце. Сега църквата по съвсем същия начин губи доверие заради имотни крамоли. Защо правителството да не застанело зад законодателния копнеж на клира, да им легализира имотите а те в знак на благодарност да не ги отдават за паркинги например, за да не губят повече доверие, като Костов и царя, например.
Явор Дачков е съгласен, споменава жеста на Чолаков да се откаже от общинското съветничество с възторг, така че да усили още повече доверието в неговата теза пълна със здрав разум.
Мен пък ми е криво - двама мъже изливат асфалт в хола ми, а още не съм се събудил. До месец и половина се чака съда в Страсбург да се произнесе по обжалването на правителството на решението му да се върнат имотите на алтернативния синод. Максимовия синод се е разбързал с какви ли не совалки да закрепи позицията и имотите си. Нямам напълно ясна позиция в този поляризиран спор. Просто искам да го чуя. Дори съм сигурен че тези двамата имат какво да кажат.
Надявам се някой ден да се случи и прехода в политическата журналистика и подобни интелектуални самосвали, които развързват единствено тази част от лоигиката си, която е нужна за да наасфалти малката територия на конкретната им поръчка да останат в миналото.
Все пак в държавата нещо се случва и това нещо с метастазите си вече трови всеки разговор бил той медиен или приятелски. То пълзи под килима на демокрацията и трудно можем по гънките да го видим путинизация ли е ЕНПизация ли е дясно ли е ляво ли е. Просто омагьосва, хипнотизира и странно привлича това мистериозно движение. Привлича тонове думи върху други тонове.
Де тази смелост, но ако дигнем килима, ще намерим един Бойко, а това не е много.
Вчера по Дарик слушах един от главатарите му. С добре навита пружинка успяваше да изрече "Европейска народна партия" по около 8 пъти на минута с едно вдишване. Друга ключова дума вещо посята в речевата му салата бе "дясно". Ако си спомним говоренето на неговия капо по време на предизборната кампания, също спокойно и правилно можехме да решим че става въпрос за изборна камппания за членство в ЕНП.
ЕНП се отнася към членството на ГЕРБ с безотговорна лекота. Подава ръка, той я облизва. Издърпва я, маха с опашка. Те имат контрол. Това го играят от години с Турция.
И така докато той или те не прозрат невъзможността да си бъдат полезни в дългосрочен план. Това вече е играно веднъж със Симеон.
И тогава какво? Вакуум с потенциал? Надали. По скоро шокова путинизация. С Путин начело. Той ще подава ръка, ние ще помагаме за Косово, той ще дърпа ръка, ние ще скачаме за още. И тази връзка ще има бъдеще, голямо бъдеще и светло.