Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Бариери и различия се сриват. Лекотата на движение на стоки, хора и идеи екзалтира разговори за плоскостта на света. Все по-банален разговор. Света ще продължава да е населен с вертикални конструкции разхвърляни от хора и природа. Тази топография прави говоренето за политика не само възможно, но и неизбежно.
Автор: vworld Категория: Политика
Прочетен: 37551 Постинги: 27 Коментари: 20
Постинги в блога
2  >  >>
image

Използването на огледала е доста ренесансово. 2D реалност, в която схематично са разположени погледите и отношенията на всички. 

В платното има и 1 колективен образ. Дисфункционален хор, който не изпълнява нито една от античните си функции -  не ни помага да разбираме по-добре фабулата, не подава реплики на героите, не изрича това, които те биха се страхували да изрекат, не е представителен за населението на полиса, не въплащава идеала за морално и емоционално компетентна публика. Присъства само с празният си поглед нагоре - към масивния гръб на премиера. Може би просто гледа към най-голямото и високо разположено тъмно петно. 

Борисов прекарва минута със отражението си, все едно се подготвя да сложи  маска на емоция скоро, но още не го прави.

Дянков от своя страна вече е с маска. Изглежда напълно комфортно в плоското пространство на снимката за разлика от всички останали, които са някак хванати в крачка. Излъчва комбинация от самодоволство и предпазливост. Все едно съзнателно е избрал клишето "сив кардинал" и нежно го пълни с полусенки на усмивка.

Вежди не е там. В главата му има хиляди мушици, всяка от които знае къде е банкетната зала и в привиден хаос и бръмчене носи тялото му над събития и хора, но винаги натам. Научил се е да изглежда задълбочен, като избягва случайни контакти с отражението си.
  Не мога да се отърся от очакването, че изведнъж и тримата ще се обърнат и ще започват да пеят и да танцуват и тълпата се оживее, като стая призраци след изпукването на дърво в камината.

Преди да замре отново.
Категория: Политика
Прочетен: 1440 Коментари: 0 Гласове: 2
Коментар към: http://www.mediapool.bg/българия-трябва-по-скоро-да-се-освободи-от-примитивните-догми-на-новата-утопия---неолиберализма*-news194147.html   Отдавна не бях чел толкова дълъг и програмен материал, по теми, които силно ме интересуват, при това от автор, който наистина уважавам. Напук на очакванията ми, още в началото текста ме озадачи със структурата си и най-вече с липсата на ясен адресат. Може би в старозаветен пророчески стил се обръща към обществото, което трябва да се огледа в приложения тъжния каталог от собствени несъвършенства и да вземе мерки, или пък към нео-либералите и техните врагове, на които автора дава ясен сигнал за принадлежност и подкрепа, или просто текста е страничен продукт на размишления отключени от тъжното състояние на нещата. При всички положения въпреки интереса ми, усетих, че не е адресиран към мен. Изпитах чувството, че съм попаднал на грешния купон - познавам повечето хора и техните теми, но не знам какво точно правят заедно. Все пак вече съм влезнал и прекарал известно време с текста, така че ще си позволя да споделя няколко коментара.   Разбира се прехода в България не е изолирано събитие, което може да се разглежда извън контекста на глобализацията и нейната тенденция да "изравнява" картата на света. Разбира се нахлуването за първи път на идеята за свободния пазар, като панацея беше прието с инфантилна радост от страна на жадните за промяна хора и с оперативна злонамереност от страна на жадните да управляват промяната. Но да го извадиш пред скоба, като основание за пост-комунистическата криза е странен жест. Още по странен е апела със задна дата за някакъв по-хуманен и не-ударен преход. Като че ли автора подценява собствената си констатация, че елитите, които имаха мотив за бързо раздържавяване бяха единствените, които можеха да разсъждават и да се позиционират стратегически. Как тогава може да очакваме обществено по-благоприятен или въобще различен краен ефект? Нещо повече - приватизацията в Румъния се случи с несравнимо по-бавен темп. И това не доведе до общество, което да е качествено различно от нашето.   Съществува ли сценарии, при които подобно "забавяне" би довело до добавена стойност за обществото? Може би. Ако съществуваха институции в съревнование с клуба на номенклатурния капитал. Гражданското общество, академичната общност, държавните служители, хората на изкуството, журналистите. Всички избраха да следват промените, а не да се преборят да бъдат част от тях. Никой не оспори правото на стратезите на прехода да продължават да бъде де-факто единствената стратегически ориентирана "институция" и до днес. В този смисъл, дори приватизацията да продължаваше да се влачи досега, характера на обществото ни пак щеше да отразява етическите, естетическите и бизнес дефицити на същите демиурзи.   В материалът "запада" се появява в антропоморфична роля. Все едно при някаква по-различна диктовка от негова страна имахме шанс да имаме различни институции. Може би съм ограничен в разбиранията си, но си представям един единствен сценарии за това - ако прехода беше функция на международен конфликт и трябваше да изберем ясно и бързо между изтока и запада, докато още ги имаше в традиционния смисъл на понятието.   Много са странни тези препоръки към "запада" със задна дата. Наскоро и Явор Дачков сподели, че той, "западът" в началото на прехода е трябвало да подходи стратегически към свободата на словото и развитието на медиите. Достатъчно е да хвърлиш един поглед на колегията за да оцениш капацитета ѝ да погълне сто пъти повече пари в проекти за развитие на гражданското общество и да не загуби изо-правителствената си лакейска природа.   Няма как да развиеш институциите на едно общество отвън. Нито в Ирак, нито в България.   Огнян Минчев е прав за негативните ефекти съпътстващи глобализацията и за неспособността на нео-либерализма да ни въоръжи със смислени отговори. В критичен за развитието на Америка момент, Хамилтън е ограничил вноса на индустриални стоки от Европа и по този начин е стимулирал страната да се превърне в индустриалната сила, която познаваме днес. Дали обаче подобна политика е възможна през 21 век, при това в сърцето на Европа? И има ли достатъчно хора с бистри глави и чисти сърца, които да ни спрат преди да започнем да се побратимяваме с Буенос Айрес или Пхенян? Като член на ЕС България участва в разговора за бъдещето на регулация на международните икономически и финансови отношения. Едва ли можем да кажем нещо смислено по темата извън този тесен контекст.   Липсва достатъчно държава, липсва солидарност - и оттук следват някакви заклинания за държава и солидарност. Все едно съществува кантар, на който от едната страна пише "държава и солидарност", а от другата "нео-либерализъм" и на автора му е спешно да натежи на страната на държавата. Все едно това магически ще произведе по-добро управление и ще ни спести усилието да крещим утре срещу "нео-некаквизмът" на нови окопани и самозабравени елити, този път държавни.   В момента в България се случва нещо. Не познавам добре това поколение, което се събуди рязко за политически живот и до голяма степен грабна лозунгите си от анти-пазарните движения по цял свят. Защо г-н Минчев не ми помогне да разбера какво става? Защо не помогне техния ентусиазъм да се превърне в извор на дългосрочен оптимизъм за обществото ни, вместо в разочарование от сблъсъка с реалността на опростенческите теории, като тази, че света може да се управлява като анимационно село пълно с червени смърфове.   Обръщането към тази публика и нейните теми би направило подобен програмен материал наистина смислен. Другото звучи като призив към групово гледане към пъпа на българската демокрация. Както могат да Ви кажат съвременните психиатри, това е опасно, особено за депресивни пациенти.
Категория: Политика
Прочетен: 908 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 21.06.2012 18:53

В България има доста диалози, които се водят през висок плет. За нещастие, подобен плет се оказа и кончината на журналистката Васа Ганчева. Гласовете на потрес от видеото в което се разкри практиката й да консултира героите на медиините си анализи срещу заплащане се стопиха под моралната тежест на максимата «За умрелите или добро или нищо» за сметка на говорителите на «доброто», избуяха във великанска омраза към живите, отговорни за смъртта на Васа.

Това звучи предвидимо - и Васа и корупцията са поляризиращи теми. От друга страна, понякога и липсата на изненади , може да е доста дразнеща. Особено когато се случва в общество, в което изненадите, били и анимационни, са единствения мотив да не загубиш чувство за хумор.

 

Истината е че не е смешно или дори прилично да коментираш негативно наследството на починал човек. Единствената възможност това да се случи е ако ти се наложи да се защитаваш от обвинение в съучастничество. А аз се усещам обвинен. Най-вече защото се потресох от записа излъчен по Нова. Ще го припомня за да съм сигурен че ще се сетите за кой запис става въпрос, защото напоследък се заговори, че имало и друг запис и той доказвал друго. В записа, който аз гледах една възрастна дама успокояваше младо момче, което и предлагаше подкуп, че в това няма нищо нередно и му разказваше за своя огромен професионализъм. Без грам свян. По същия начин по-който човек примерно си мие зъбите – като нещо нормалнио. Чесно казано, без да се мисля за кой знае колко свиреп човек, не ми хрумна, че може съществуват обстоятелства и съображения, които да наложат лишаването на публиката от първокласен пример за формиран през изминали епохи двулицев светоглед. Негова определяща черта е лекота да се храниш от престижа, който носи говоренето за професионална и човешка етика, и да пиеш уиски, купено с петстотинтачки от услуги недопустими според нито една позната етична система.

Посоката на развитие, дори на нашето общество, е към сложна реалност, с преплитащи се и конфликтни перспективи, в които двумерните хора, чудесно адаптирани за двумерния свят на социализма са трудно приспособими. Печелившата вътрешна динамика в едно такова общество е по-скоро тази между здрава монолитна идентичниост и нуждата от приспособимост към динамичната външна среда. Всички вътрешни диалози между 1-то и 2-то лице на един двоен човек са в най-добрия случай загуба на време и умора, а в най-лошия болка и болест. И разбира се каталог от прекалености – със студента водка, със солените мезета, с престижа на ордените и силикона, със самодоволството и разбира се със страха, със самотата и хленченето.

 

Какво прави възможно съществуването на тези двойни хора повече от 20 години след края на двойното време? Истината е че си имат резервати в който задържат спомена и отчасти реалността на по-добрите времена (спомнете си само некролога на БНТ за Батето в който ни напомниха, че периода на неговото управление е известен, като златния век за телевизията). Те имат и хранилки в които да потопят хоботчета, под добронамерените и щедри погледи на успели бивши сътрапезници, оказали се по-адекватни за новите реалности. Това е истинска симбиоза - облаците морално мастило, които двумерните хора изпускат, когато се почувстват заплашени, са чудесно прикритие за спорните от етична и правна гледна точка практики на този специален вид бизнесмени и политически и обществени предприемачи.

 

Това е и мастилото, което замъглява погледа ни днес. Вербалното бичуване на убийците на Васа и на техните съучастници, стреса, да припознаеш собствената си деградация осветена в друг и да пожелаеш да я изтриеш и унищожиш с по-неморален и фантастичен сюжет, като този за избягалите в Гърция убийци на Васа.

 

Разбира се и емпатичния гърч. Да усетиш чуждата болка, като собствена. Да видиш в сътрапезника си дисекция на собствената си болест, която си отглеждал цял живот с толкова усилия и компромиси. Да видиш собствения си морален фалит. Това наистина може да те извади от модуса на хленченето в неговото 2-ро аз – агресията.

 

И така докато мастилото отново се разсее и продължим да живеем в бедната ни на изненади страна, пълна с диалози водени през плетове.

Категория: Политика
Прочетен: 1303 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 06.07.2011 18:37

В началото на икономическия ни преход Ал. Съботинов веднъж използва една метафора за индустрията ни. Той я оприличи на онези огромни машини MARINI за асфалтиране, които могат да изсипват асфалт едновременно на трилентов път, но 4 от петте им  секции са преградени с верига и просто не работят. Метафората беше доста жива тогава, защото подобни машини със запушени с вериги капацитети се търкаляха под път и над път. Изненадващо прехода не ги отвърза. Той просто ги забрави и пое в друга посока. Аз поне отдавна не съм виждал големи машини за асфалтиране. Дори на Пловдивския панаир. Машините вече са малки и гъвкави.

Мисля че спокойно може да използваме тази метафора и за политическата журналистика в страната 10 години по късно. Днес сутринта например две големи MARINI-и се сблъскаха в студиото на Дачков. Втората интелектуална машина се казваше Радомир Чолаков - бивш изпълнителен директор на БНТ, бивш СДС привърженик, бивш роялист и бивш общински съветник аннонсиран понастоящем просто като юрист. Загледах се, защото винаги съм го намирал за човек с логичен изказ. Логиката която този път разви беше следната - Българинът е много чувствителен когато нещо което той мисли за общо бъде очастнено. Ето например царя - царя не би трябвало да се разпорежда с царската собственост а просто да царства в нея. Иначе рейтинга му пада. Или Костов. Балкан бил национална летяща гордост която той насочил към частни ръце. Сега църквата по съвсем същия начин губи доверие заради имотни крамоли. Защо правителството да не застанело зад законодателния копнеж на клира, да им легализира имотите а те в знак на благодарност да не ги отдават за паркинги например, за да не губят повече доверие, като Костов и царя, например.

Явор Дачков е съгласен, споменава жеста на Чолаков да се откаже от общинското съветничество с възторг, така че да усили още повече доверието в неговата теза пълна със здрав разум.

Мен пък ми е криво - двама мъже изливат асфалт в хола ми, а още не съм се събудил. До месец и половина се чака съда в Страсбург да се  произнесе по обжалването на правителството на решението му да се върнат имотите на алтернативния синод. Максимовия синод се е разбързал с какви ли не совалки да закрепи позицията и имотите си. Нямам напълно ясна позиция в този поляризиран спор. Просто искам да го чуя. Дори съм сигурен че тези двамата имат какво да кажат.

Надявам се някой ден да се случи и прехода в политическата журналистика и подобни интелектуални самосвали, които развързват единствено тази част от лоигиката си, която е нужна за да наасфалти малката територия на конкретната им поръчка да останат в миналото.

Категория: Политика
Прочетен: 700 Коментари: 0 Гласове: 0
Наскоро във връзка с предизборното турне на група самонабеждаващи се интелектуалци се заговори за някаква пълзяща путинизация в страната. Те отрекоха това да се случва и може би за пръв и последен път съм на едно мнение с хора като тези, заели се да градят с тела модел на слънчевата система около светлия лик на Първанов. Тях ги събира най-малкото общо кратно на многообразни лични мотивации. Затова макар и зли трудно биха скалъпили зъл проект. Дори за анимационен филм. Камоли за путинизация.

Все пак в държавата нещо се случва и това нещо с метастазите си вече трови всеки разговор бил той медиен или приятелски. То пълзи под килима на демокрацията и трудно можем по гънките да го видим путинизация ли е ЕНПизация ли е дясно ли е ляво ли е. Просто омагьосва, хипнотизира и странно привлича това мистериозно движение. Привлича тонове думи върху други тонове.

Де тази смелост, но ако дигнем килима, ще намерим един Бойко, а това не е много.

Вчера по Дарик слушах един от главатарите му. С добре навита пружинка успяваше да изрече "Европейска народна партия" по около 8 пъти на минута с едно вдишване. Друга ключова дума вещо посята в речевата му салата бе "дясно".  Ако си спомним говоренето на неговия капо по време на предизборната кампания, също спокойно и правилно можехме да решим че става въпрос за изборна камппания за членство в ЕНП.

ЕНП се отнася към членството на ГЕРБ с безотговорна лекота. Подава ръка, той я облизва. Издърпва я, маха с опашка. Те имат контрол. Това го играят от години с Турция.

И така докато той или те не прозрат невъзможността да си бъдат полезни в дългосрочен план. Това вече е играно веднъж със Симеон.

И тогава какво? Вакуум с потенциал? Надали. По скоро шокова путинизация. С Путин начело. Той ще подава ръка, ние ще помагаме за Косово, той ще дърпа ръка, ние ще скачаме за още. И тази връзка ще има бъдеще, голямо бъдеще и светло.
Категория: Политика
Прочетен: 692 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.12.2007 14:55
02.11.2007 16:56 - Fido
image В предишния си пост ви запознах с посредствен филм, който пасва добре на частния случай българска политическа действителност.  За да оправя вкуса и от двете се изкушавам да ви препоръчам Файдо, който гледах преди няколко седмици. Възхитителен канадски филм за зомбита, който работи на няколко нива но най-вече (както се полага на всеки филм за зомбита) по темата страх. Зомбитата с тъмния си цвят доста приличат на арабски терористи, или мексикански имигранти, или въобще зомбита. Действието се развива през 50-те за да може контраста между подредения свят на тази епоха, такъв, какъвто са ни свикнали да си го представяме да контрастира още по драматично с глада и нагона за живо месо на зомбитата. След кратка война с тях, педставена в документален стил в началото на филма, Корпорацията ЗомКом овладява положението като а/ построява огради около подредения бял свят и б/слага нашийници за контрол на зомбитата, които биват допуснати да разнасят мляко, да подрязват градини или дори като секс роби в заградените пространства. По много интересен начин са структурирани отношенията живи/неживи. Това представяне отива доста отвъд темата за другостта, която би била посредствено изкушение. Когато някой почине той се превръща в зомби – предмет без име и обект на страх. В буберови термини това би било едно рязко превръщане на 2ро лице в 3то, на „ти” в „то”. Всъщност ние сме поканени в един свят състоящ се от предмети, и хора, които във всеки момент заплашват да се превърнат в предмети.   -         Как се казва твоето зомби? -         Не съм му измислила име, засега го наричам татко.   Тръгвайки от общата картина в един момент филма завива навътре в семейните отношения и начина по който този населен със заплахи и контрол свят бива пречупван през тази толкова типична за 50-те институция. Конкретния избор е интровертно, но любознателно хлапе, майка перфекционистка (всъщност перфектна - Кери-Анн Мос в сатенирани, бонбонени, стегнати в кръста рокли от периода) и изплашения до смърт от смъртта баща, за който ходенето по погребения беше едиственото неделно забавление:   -         Скъпи, не забеляза ли че съм бременна? -         Просто си качила няколко килца. -         Не бременна съм! -         Боже! Знаеш че не може да си позволим още едно погребение!   Разбира се мога само да дам идея за скелета на филма. Образите са пълнокръвни и създадения свят е тотално реалистичен, и солиден без подхлъзвания в посока открита социална критика или каквито и да е експлицитни референции към нашия. Всъщност сам по себе си може да се разглежда и като хорър-комедия или фемили ентъртейнмънт, както напоследък наричат подобни филми. Лентата напълно отказва да заеме страна в тежкия морален избор дефиниран в репликата на бащата, когато подарява първия пистолет на сина си:   -         Ти си малък, но скоро ще разбереш, че в живота, човек трябва да има приоритети. Чувствата не са важни, важно е просто да си жив.   Бащата в крайна сметка получава уважението на семейството си + погребението за което винаги е мечтал (парадоксално, нали :). Детето получава приятел – зомбито Файдо. Филмът в крайна сметка само надниква в бита на едно криво общество и едно дисфункционално семейство, без да раздава присъди. Така както по принцип трябва да парави едно добро произведение на изкуството.
Категория: Политика
Прочетен: 767 Коментари: 0 Гласове: 0
Вчера гледах този филм от седемдесетте по разказ на Р. Киплинг. В него се разказваха приключенията на един мошенник на дребно, който изведнъж реши че е роден за едри неща. Играния от Ш. Конъри герой, заедно с приятеля си (игран от М. Кейн) измислиха план – да открият далечната страна Кифиристан, за която се знаели малко неща, но едно със сигурност – племената които я населявали били толко тъпи, че само се биели помежду си. Всеки мошенник (и разбира се боец) можел да използва тези конфликти за да завземе властта, обещавайки последователно на различни вождове, че ще срази враговете им. След много приключения, героя на Шон Конъри наистина достигна Кифиристан и там хората наистина бяха много тъпи. На въпроса, „кои са вашите врагове” отговаряха с – „онова племе нагоре по реката, което винаги пикае когато се къпем”. След това той ги мотивираше за бой, те се хвърляха и превземаха града на пикльовците. По време на пира след победата Конъри се обръщаше към народите на двете племена и ги питаше дали пък нямат други врагове. Разбира се, по-нагоре по реката друго племе пикаеше докато се къпят. Вчерашните врагове осъзнаваха, че на фона на тази омраза са всъщност днешни приятели, изиграваха едно помирително поло с пресно отрязаните глави на вече бившите си вождове и се присъединяваха към армията на човекът, който скоро щеше да стане крал. Все пак този процес в един момент се сблъска с наличието на няква странна кифиристанска обща идентичност, персонифицирана от жреческа каста, която основно се занимаваше с чакането на сина на Александър Македонски. Бащата Македонски, някога бил минал покрай тези земи и създал вкус към държавна централизация. Всъщност наистина странна управляваща каста, толкова погнусена от собствените си сънародници, че когато нейни представители се разхождаха из провинцията, те задължително го правеха със затворени очи за да не се омърсят от видяното.
Времената на племенни борби за Конъри и приятеля му свършиха и те директно заграбиха образа на чакания герой. Интересен детаил – това заграбване стана на две нива – за пред кифиристанците посредством лъжи за нечовешките качества, и паунски демонстрации на бойното поле, а пред управляващите елити чрез разкриване на членството на Конъри в Масонската ложа. Управлението на новия крал свърши тъжно, защото той не беше достатъчно умен да избяга навреме с парите от държавната хазна, а се вживя в ролята на крал на Кифиристан и син на А. Македонски и кифиристанците, макар и тъпи, се сетиха да го изхвърлят в една пропаст, която се намираше под ръка.   Днес сутринта гледах при Коритаров един генерал, който ще става премиер, и колкото и да ме притеснява вълшебния свят на аналогиите не можах да да не се скъсам от смях.
Категория: Политика
Прочетен: 748 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 31.10.2007 10:08
Въвеждането на образователен ценз за гласуване според мен е невъзможна мярка. На пръв поглед пасва на логиката на поста ми за естествения ценз, доколкото ниската познавателна компетентност на необразованите хора, често е придружена от ниска политическа култура. Съществува обаче една принципна разлика между моето предложение, което макар и технически трудно реализируемо от правна гледна точка, може да бъде приемливо в рамките на демократичната система.   Принципната разлика е че в единия случай санкцията – лишаване от активно право на глас е директно следствие от проявено неуважение към това право, или дори от явно изкривяване на неговата логика. В случая с образователния ценз стъпваме на хлъзгава територия. За да е приемлива тази мярка, ще трябва да бъде извършено едно ясно дефиниране на понятието „политическа компетентност”. Подобно есенциално дефиниране е теоритически невъзможно да бъде направено. Дори да приемем в някакъв момент консенсусно определение, във всеки следващ то би било оспоримо – дори от гледна точка на адекватността на образователната система да произвежда компетентни граждани. Тук мненията винаги ще са много и противоречиви, а е безмислено да съществуват норми бременни с обществен конфликт.   С негативното дефиниране – а именно, какво поведение е явно свидетелство за гражданска некомпетентност, нещата са далеч по-чисти и дори да има спорове, те ще бъдат конструктивни (с потенциал да произведат приемливи политически развития).
Категория: Политика
Прочетен: 947 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 19.10.2007 13:48
Проблема с депутатските карти според мен има две измерения – технологично и политическо.   Първото е сравнително просто. Има норма, която никой не смее да оспори, защото това би му донесло негативи и практика, точно обратна на нормата, която никой не признава с охота, по същата причина. Това напрежение между норма и практика, разбира се има кошмарни последствия за авторитета на нормите въобще – стар проблем. Подобна случка ще се случи и с хората, които продават гласовете си и най-вероятно няма да бъдат закачени от полицията за това, дори при наличието на закон. Лошо за законите. Тук разбира се има доста вариантио за действие – специални дни и часове за гласувания, разрешаване на гласуването с чужди карти, дори, и т.н.   На политическо ниво нещата са дори по-грозни. Гласуването с чужди карти подкрепя тезата, че парламента служи предимно за институционално легитимиране на вече произведени, Бог знае къде, политически решения. Това разбира се отказва сериозните мъже и жени депутати да присъстват там, където не се случват важни неща. Те изпращат подписите си в парламента а времето си прекарват в борба за повече достъп до Бог знае къде, където се вземат решения.   В този смисъл коментарът на Костадин към предишния ми пост е релевантен. Каскадно и гласоподавателите, които също са сериозни хора, отиват да участват във вземането на важните решения, на местата, където те се вземат. Цената за обществото от това отиване другаде е по-висока. Корупция, шуро-баджанащина и други явления, очевидно по-сериозни от играта на демокрация пред урните или пред другите официални входове на институциите
Категория: Политика
Прочетен: 758 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 19.10.2007 13:50
В политическата теория има едно понятие "естествен ценз". То описва ситуацията в която гласоподавателите с по-нисък интерес и познания за политическия процес предпочетат да се въздържат от гласуване. По този начин, се предполага, че качеството на напоравения политически избор е по-високо, доколкото той е направен от по-добре информирани граждани.

Желателността на подобен феномен е доста спорна. Той дори е в пряко противоречие с някои буквални прочити на демократичните ценности. Ако обаче погледнем на демокрацията, като на процес на отворена дискусия, а не на груба механика за дискретно агрегиране на политически предпочитания, темата за "естествения ценз" не е тема за подценяване. Поне според мен неинформираното и безотговорно участие в диалога вкарва в него прекалено много шум. В случая с нашата политическа система този шум не е бял, а обагрен от способността някой политически актьори да закупуват подобни незаинтересовани и нискоинформирани гласове. Това е опасно за демокрацията, ако сме изкушени да я разглеждаме като дискусионно пространство, разбира се.

Днес парламента прие да има наказателна отговорност за тези, които продават гласовете си. Аз лично се изкушавам от една друга идея - доста по-безболезнена за политически незаинтересованите граждани, но и тъжно нереалистична за буквалните демократи - лишаване от право на глас за няколко изборни кампании след подобно провинение. Така по не-естествен начин може да се доближим до "естествения ценз".

Подобна мярка би имала и възпитателен характер. Кратък размисъл върху това какво е да бъдеш лишен от основни граждански права, след като си бил готов веднъж да ги продадеш. След като можеш да бъдеш лишен от тях може би ще се замислиш и за тяхната стойност и отговорността си към нея.

Малко морализаторско и доста нереалистично, но защо пък да не помечтае човек...
Категория: Политика
Прочетен: 1472 Коментари: 2 Гласове: 0
09.10.2007 10:49 - Медииииите
Учителите припознаха медиите за свой съюзник срещу правителството. Това е или спонтанна реакция на отчаяние, умело използвана от бТВ или късогледо решение на ръководителите на протеста целящо да спечели медиите на своя страна, интуитивно доверявайки се на прекомерната им суета. Може би комбинация от двете. 

Наречете ме черноглед но някак си не вярвам на тези медии и способността им да генерират гражданска позиция. Нека си спомним  Инджев, който нещо каза за Първанов, или Коритаров, който позволи на някой нещо да каже за Путин. Пак по тази телевизия. 

Не вярвам на желанието за вдигане на рейтинги, не вярвам на тезата за честната журналистика. Истината е проста - бТВ се включи в изборите. Следващите. Тъжно за учителите, които ги приветстваха.
Категория: Политика
Прочетен: 721 Коментари: 0 Гласове: 0

Доста потресна е връзката която това словосъчетание пренесе върху два протеста с напълно различна логика. Дори сериозни анализатори, като Огнян Минчев, смело агрегираха двата протеста в един тъжен разказ за държавата и хората на духа. Мисля че това е най-непродуктивния възможен прочит на случващото се.

Младите учени
За болките им вече писах. С няколко думи: наричайки се млади те напълно загубиха моите симпатии. Обикновено очакванията към новото поколение са свързани с жизнеността и потенциала му да прави нещата по нов начин. Техният съзнателен поколенчески избор обаче беше друг. Пред болката от борбата за реформа и позиции те избераха болката от махмурлука, след половинвековното социалистическо хрантутене, на старите си и доказано социално и морално импотентни ментори. Избраха техния патос, тяхното ценностно натоварено говорене, техните огорчения - целия пакет. 
България има нужда от млади учени и надеждата ми е че все някога ще има и такова поколение. Тази логика по ужасен начин е валидна и за журналистиката и културата във всичките им тъжни форми. И там по същия начин имаме единствено номинално младо поколение. Държавата и 100% от БВП да им налее те няма да успеят да дестилират от тях жизнени сокове. Сухи корени.

Учителската стачка
Всъщност не искам да пиша за стачката. Мисля че коментарът от днешния Дневник обобщава доста сполучливо случващото се http://dnevnik.bg/show/?storyid=380970 - обществото (всъщност медиите и гласовете, на които е избрало да вярва), като че ли остава неспособно да прочете прагматично случващото се. Затова нещата се радикализират тъжно - къде във фалцета на Малтийските рицари Я. Такева и К. Тренчев, къде в глупостите на Станишев за заплахата за еврозоната, къде в нео-либерални коментари на Г. Ганев, или упрека на Е.Дайнов, че те взимат пари от уроци, къде в истерични и непремерени жестове на учители, родители и т.н.

Вярвам че държавата има огромна отговорност към учителите. По същия начин, по който те носят отговорност към ежедневното създаване на тази държава - на всеки един от нас. Не може да ги наказваме за избора им да станат учители, защото така наказваме себе си. Не може да искаме от тях да станат двигател на реформа - нормално е да се очаква че реформата в образованието ще върви крачка след тази в обществото като цяло. Достатъчно е да се вслушате във възрожденския изказ на учителите, за които медиите за първи път се отвориха, за да разберете интуицията от предишното ми  изречение. 

Искренно се надявам обществото ни да се окаже достатъчно зряло и да чуе учителите.

Категория: Политика
Прочетен: 619 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 28.09.2007 12:28
http://mediapool.bg/show/?storyid=132324&srcpos=2

span class="story_title">ГЕРБ слага ръка върху свързан с ДСБ вестник
Категория: Политика
Прочетен: 1120 Коментари: 1 Гласове: 0
27.09.2007 12:04 - По същество

Наскоро се замислих, че ми е невероятно трудно да пиша по същество по която и да е обществено значима тема. Поне от тези, които са значими в рамките на нашето общество. Трудно ми е, защото те винаги съдържат една болезнена, крещяща очевидност, която все по-малко хора са изкушени да изкрещят под заплаха от маргинализация на собствения глас. За мислещите - защото този глас казва банална истина, за злонамерените защото е напряко техните усилия да кроят реалност населена с очевидности близки само до търсещите оправдания за огорченията си сърца на немислещите.

Какво въобще можеш да кажеш за официалния доклад на Министъра на вътрешностите който възторжено лети към ЕК - България има престъпност по-ниска от Люксембург, или на новия ни посланник в Брюксел, според който стабилизирането на корупционните нива е нещо добро, и т.н. насилия над здравия разум. Нищо. 

За тези хора е трудно да се говори по същество. Те са очевидни, несмешни и поставят в трудна ситуация цялата публика на безумията си. Или поне частта от нея която е изкушена от мисли върху ролята си в обществения дебат. 

В персонален план това ми оставя единствено личната борба да се предпазвам от огорчението произтичащо от несподеленото желание за разговор по сериозни теми. И разбира се, в рамките на отстояването на собствената ми нормалност и право на позиция, едно неизброимо количество маргинални теми /които по парадоксален начин се оказват еквивалент на "немаргинализиращи теми"/.

Категория: Политика
Прочетен: 727 Коментари: 0 Гласове: 0
http://dnevnik.bg/show/?storyid=376333

Едно меланхолично/ведро интервю за отмирането на четенето. Меланхолично заради носталгията по четенето и донякъде ведро, доколкото интервюираният, за разлика от повечето академични гласове, не обявява настъпването на пълна катастрофа за духовността в края на процеса.

Интервюто все пак отказва да е по-смело в прогнозта си за начина, по който след смъртта на четенето, като занимание,индивидът ще може да се насочва "към себе си, към онова което му е важно, към  факта, че той самият е смъртен." Очевидно отговора е някъде в интернет, но не и в "медиазираното четене", което виртуални общества като това около Хари Потър предлагат.

Кьосев на шега подвърля и идеята за въвеждането на "празни часове", които да прекъсват ежедневните ни занимания по същия начин, по който традиционно гласа на ходжата и църковната камбана са го правили.

Изкушавам се да направя два коментара. На първо място мисля, че Интернет определено предоставя възможности за подобно откъсване и обръщане към теми излизащи от ежедневната логиката и то именно в посоката в която Кьосев търси подобно излизане. То обаче се случва не в четенето, а в писането. Този блог, а и безбриоя други блогове са именно това - време прекарано в самотно занимание и мисли. Уеб 2, в момента е семенце, от което никне предимно маркетингов  жаргон, но един по-задълбочен поглед може да ни разкрие неговия потенциал да създава  индивидуални пространства за духовно развитие, извън маркетинговия, политическия и дори  комуникационния контекст. В този смисъл е едностранчиво да се подценяват фенските общества, единствено на база ниското качество на текстовете и общуването в техните рамки.

Под кастовете също вече са реален комуникационен канал, а не само разговор за хора изкушени от бъдещето. Мога да слушам с часове, дни и дори години лекции на първокласни преподаватели на mp3. Будизмът и квантовата физика, които се леят напоследък в ушите ми, изискват сериозно и самотно усилие, преди да станат неделима част от инструментариума, с който посрещам задачите от ежедневието си.

Втория ми коментар е свързан с шегата за "празните часове". Тя е малко груба, доколкото е за сметка на все-по-не-мъртвата религия. Нямам ясна позиция за бъдещето на религията. Не напипвам още пулса на темата, защото тази чувствителност е била системно умъртвяване не само в моето поколение (на 31 съм). Вярвам обаче, че ще го намерим. Това е бавен процес и е несериозно да се подменя с подобни посоки на шеговитост. 

Всъщност и шегата е стара. В началото на 19 век Конт направо е изобретил гражданска религия. В Бразилия все още дори съществува позитивиска църква, където на службите в неделя пеят марсилезата  http://www.igrejapositivistabrasil.org.br/english/.
Категория: Политика
Прочетен: 2041 Коментари: 3 Гласове: 0
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: vworld
Категория: Политика
Прочетен: 37551
Постинги: 27
Коментари: 20
Гласове: 64
Архив